— Защо? Тя харесва огън. След като наставникът го няма, ние също можем да вървим — настояваше тя.
— С това нещо… в гърдите й… не се знае какво ще се случи. Не можем да си позволим… да я изгубим… за каквото и да било… време — Миранда с мъка изричаше думите. Пламъците бавно си проправяха път, гредите започваха да се разцепват. Момичето удвои усилията си.
Айви изтича до неподвижната Етер. Сграбчи и дръпна извлекателя, но ръцете, които толкова настойчиво се бяха опитвали да го издърпат, сега правеха изваждането му невъзможно. След като Айви погледна към бързо поддаващите греди, паниката взе решение вместо нея. Приведе се и нарами каменната форма. Хвана нозете й с едната ръка, а с другата все още стискаше тоягата. Тежестта бе огромна. Напрегна се отчаяно и подхранените от страх мускули издигнаха метаморфа от земята. Обърна глава към Миранда. Погледите им се срещнаха.
— Ще те последвам… кълна се — рече девойката.
Айви се отправи към стълбите. С всяка крачка набираше скорост. Излезе на следващия етаж. Самата въплътена лудост лежеше пред нея. Ненаименувани кошмари, бълващи огън зеви, ужасяваща черна мъгла и неподдаващи се на описание субстанции изпълваха стаята от край до край. В центъра имаше купчина накълцани чудовища, отвеждаща до Лейн, намиращ се край другите стълби. Мечът му бе обагрен с различни оттенъци кръв.
Тя се втурна напред с все сили, но отворената от него пролука бе започнала да се затваря. Ушите й кънтяха от множеството неестествени викове. Краката й работеха сами. Нямаше надежда да прогони страха. Надяваше се единствено да предаде настойчивостта и целта си на нещото, което скоро щеше да я лиши от разсъдък.
* * *
Лейн заби меча си до дръжката в поредното туловище и рязко го отдръпна. Сетивата му биваха атакувани от всяка възможна посока. Нямаше как да определи на какво бяха способни създанията. Нямаше две сходни. Не разполагаше с възможност да научи движенията им, да планира, да мисли. Инстинктите му сами намираха пътя до върха на меча, насочвайки го към местата люспи, козина, кожа или черупка, които щяха да страдат най-много от удара му. Чернотата, затруднявала първите му сблъсъци с тях, сега бе прогонена благодарение на сиянието на Айви. Ехтящите й стъпки разтърсваха все по-силно дъските. Миранда не беше зад нея.
В момента, когато можа да отдели внимание да я погледне, видя промяната й. Очите й се замъглиха. Втурна се напред с невъзможна скорост. Синият оттенък на аурата й изчезна, заменен от ослепяващо бяло. Последните няколко създания пред нея бяха пометени от силата на движението й. С една крачка скочи нагоре по стълбите и край Лейн. Прескачайки площадката, стъпи направо върху стената на виещото се стълбище. Оттам се изстреля на горния етаж, без да е докоснала и едничко стъпало.
Дребни стрелкащи се създания бяха премазани под нозете й. Огромни чудовища биваха подминати. Сега Лейн следваше нея. Държейки се колкото се може по-близо, разсичаше всеки звяр, който се приближеше достатъчно, за да представлява заплаха, за когото и да е от двама им, както и всички останали, които острието му можеше да досегне. Изцяло уникални създания, обединени единствено от целта си. Същества, сътворени да убиват. Прототипи, провалени опити, изоставени проекти. Първите и последните от вида си. Скачаха към него от всички страни. Въздухът бе пропит с вонята им, с кръвта им. Поразяваше колкото се може повече. Трябваше. Умът му бегло и светкавично се насочи към Миранда. Всяко ниво чудовища, което оставеше зад себе си, все още лежеше пред нея.
Далечно проскърцване и пукот се понесоха из постройката. Подът под краката им се размърда. Далеч отдолу, същински потоп от натрошена дървесина, пламтящи въглени и разрушени създания се изсипа през все по-разширяваща се дупка в тавана.
* * *
Миранда бе отхвърлена назад. Огънят я заобикаляше, отдавна изплъзнал се от контрола й. Мъчително се изправи на крака, неволно изпълвайки дробовете си със задушлив дим и изблъсквайки настрана раздиращата болка от пламъците, които весело скачаха към коленете й. Девойката прецени ситуацията, в която се намираше. Стълбището бе блокирано от останките на етажа, към който отвеждаше. Наранени, но все още в състояние да я застрашат създания започнаха да се надигат от отломките.
Над нея подпорите на следващия етаж поддаваха. Миранда запрати и последното си късче воля към усилието да запази тавана непокътнат. Животът й бе изгубен. Нямаше значение. Можеше да се надява единствено да предостави шанс на останалите. Пламъците се катереха по нозете й, димът стягаше гърдите й, а полуоцелелите зверове се приближаваха на заплашително разстояние. Със сила, за която не бе подозирала, че притежава, момичето съумя да заздрави тресящия се под.