Айви отново се изправи, стъпвайки върху покойния сокол и откъсвайки оръжието си, заедно с голяма част от опашката, все още забита в тоягата. Подуши жилото, което почти бе пронизало сърцето. Миризмата на мощен токсин опърли ноздрите й. Обърна се към Лейн. Преживяното би било достатъчно да проясни ума й. Ясно осъзнаваше къде се намират и опасността на ситуацията. Припомни си и с каква цел бе дошла тук. За да докаже на Етер и Лейн, че е достатъчно силна, за да остане. Прогони неспирното усещане за страх в стомаха си и се изправи срещу оставащото чудовище.
Сега, когато нямаше покрив, който да го ограничава, то се издигна в цял ръст, използвайки дузината змии като крака. Движеше се със заблуждаваща скорост, тъй като дори и когато всичките му нозе оставаха на земята, движенията им му позволяваха да се плъзга наоколо. Целта му бе вкаменената снага на Етер.
С големи скокове Айви се втурна към чудовището. Лейн го обикаляше, опитвайки се да прецени правилния метод за атака. Ала дузина очи проваляха възможността от изненадващо нападение. Айви не споделяше подобни притеснения и почти веднага бе наказана. Когато влезе в досег, три от крайниците се стрелнаха към нея. Преди да е успяла да реагира, две змии вече се бяха увили, стискайки достатъчно силно, за да я принудят да изпусне оръжието. Бързо я понесоха към тракащата човка, скрита зад множеството нозе.
Лейн се стрелна. Бе се изправял срещу змии. Можеше да разчита движенията им. Знаеше кога, как и къде щяха да нанесат удар. Напрегна всички сетива. Атаките бяха много и мълниеносни. Малтропът ги избегна до една. Най-добре беше да остане близо. Така съществуваше опасността чудовището да удари себе си. Когато достигна основата на пипалата, стиснали Айви, Лейн ги разсече. Змиите паднаха на земята, последвани от учудващо малко кръв. Загърчиха се в болка, позволила на Айви да избяга, но не умряха. Раната се затвори. Туловището на масивното създание се стовари на земята в опит да улови измъкващата се хапка, но наместо това разсече едно от отрязаните си пипала.
Айви пролази на безопасно разстояние. Ослепителната синя аура издаваше страха, проправил си път до повърхността на съзнанието й. Сграбчи тоягата си, а една от отделените змии я последва. Насили се да се изправи срещу нея, атакувайки слабо. Състоянието й лиши удара от точност, драсна звяра, но това бе достатъчно. Иглоострата опашка на сокола предаде капчица от отровата си на създанието. То се сгърчи и замята, съскайки от болка, сякаш прободено с нажежено желязо. Когато Айви осъзна какво се бе случило, синята аура започна да избледнява, заместена от усмивка.
Лейн се бореше да се отдалечи от чудовището. Две атаки бяха довели единствено до освобождаването на още две змии-пипала. Слагайки край на екзистенцията им, малтропът се оттегли на безопасно разстояние, за да обмисли нова стратегия. Айви изглежда не бе научила нищо от последната си атака, защото отново връхлиташе стремглаво връз звяра. Лейн я последва, приготвяйки се да я освободи от хватката, която несъмнено щеше да последва от глупавото й втурване.
Когато първата змия се метна към нея, Айви ловко отстъпи настрана и заби връхчето на опашката дълбоко в безногото й тяло. Ефектът на пълната доза отрова бе ужасяващ. Отдръпвайки оръжието си, оставяйки върха на жилото в змията, Айви извърна очи. Плътта на чудовището почерняваше и съхнеше. Паяжина от черни нишки плъзна по тялото на звяра, откроявайки пътя на вените, които бързо пренесоха отровата до сърцевината на туловището. Само след няколко удара на сърцето цялото създание трепереше и ревеше в хор от агонизиращо съскане.
Когато чудовището утихна, Айви огледа резултата. Създанието изглеждаше разрушено, сякаш векове гниене го бяха свели до купчина кости и мускули. Лицето й ясно изразяваше, че не бе сигурна какво да мисли за постижението си. Погледна към Лейн, който се приближи към нея.
— Аз… направих го, Лейн! Етер е добре! И убих това… това _нещо_! Не е нужно да ме защитаваш! Не е нужно да… — думите й затихнаха.
Отчаянието й нарастваше. Едва доловим звук от небето привлече вниманието на Лейн. Тихо шумолене, като прелитането на бухал. Асасинът насочи очи към източника на звука. Разместване сред дима показа, че заплаха действително имаше. Айви внезапно го сграбчи за рамото и го обърна към нея.
— Къде е Миранда? Избягала е, нали? Последвала ни е, нали!? КАЖИ МИ, ЧЕ НЕ Е УМРЯЛА! — умолително изрече тя.