Зад себе си чу един от подчинените да се отделя от останалите.
— Спри! — излая той.
Юздите на всички коне — без един — бяха дръпнати. Командирът стисна зъби и зави назад. Последният от хората му бе изостанал, превил се върху коня си. Останалите войници стояха изпънати.
— Войнико! — изръмжа той.
Когато не последва реакция, командирът се приближи до него. По бронята на проявилия неподчинение се стичаше кръв. Гърлото му бе прерязано.
— ЗАЩИТНА ФОРМАЦИЯ! — заповяда командирът.
Мъжете се засуетиха да подредят конете си в нужното разположение, а началникът им трескаво диреше нещото, нанесло удара с такова умение. Подчинените му почти бяха заели позиции, оформили стегнат, насочен навън кръг с едно свободно място. Докато насочваше коня си, командирът зърна нещо да се промъква край конете.
— РАЗПРЪСНИ! — нареди той.
Силуетът скочи и рязко изви назад главата на един от подчинените му, прокарвайки острие, което сякаш изникваше от ръката му, по гърлото на войника. Сетне изчезна. Що за демон беше това? Тялото на убития се изсули от седлото. Той бе най-добрият стрелец в групата.
Мечът на командира бе изтеглен. Каквото и да беше това създание, намираше се зад коня.
— АТАКА! — излая той, втурвайки се край коня.
Подчинените се обърнаха към него, но командирът бе вперил поглед в трупа на своя другар по бран, нищо друго. Стрелите от колчана на мъртвеца липсваха. Потракване на дърво привлече вниманието му наляво. Опашките на разчупените по средата стрели тъкмо падаха на земята. Преди да е успял да зърне това, което хората му бяха видели, чу звук на свистяща стрела, но без да е предхождан от иззвъняване на тетива. Един от преследвачите се преви и падна от животното си. Сетне друг.
— ОТСТЪПВАЙ! — изрева командирът. Твърде късно.
И последният от хората му падна назад, отчупена стрела щръкнала от сглобка в бронята му. Тогава, със същата внезапност, с която бе сполетяла подчинените му войници, остра болка го потопи в необратим мрак.
* * *
Свършил си работата, Лейн си пое нов мъчителен дъх. Беше чудовище, знаеше това. Всеки, който би се надявал да оцелее при подобен живот, трябваше да представлява такова. Ето защо искаше това да бъде спестено на Айви. Неспирно подсещан от раните си за тяхното съществуване, малтропът се зае да тършува из екипировка на ратниците. Стрелите се бяха пречупили лесно. Прекалено лесно. Бързо откри, че цялата екипировка и оръжия бяха с подобно ниско качество. За кратко обмисли да вземе един от мечовете, за да замени своя, но докато ръката му не се излекува, щеше да се нуждае от изключително леко оръжие. Всеки от мъжете носеше кинжал. Взе три, сетне пренесе останалите неща, които можеха да му бъдат от евентуална полза, в дисагите на най-здравия на вид кон.
Поемайки дълбок дъх, Лейн вдигна Айви на раменете си и я метна върху коня. Приготви се да се качи на седлото и да потегли, но тогава го сполетя мисъл. Очите му се насочиха към натрошената Етер. Силно желаеше да се отърве от нея, но силата й, колкото и да злоупотребяваше тя с нея, не можеше да се отрече и пренебрегне. Подобна мощ можеше да му е от полза.
И по-важно, ако бе все още жива и я остави, Етер със сигурност щеше да го потърси, след като се възстанови. А случеше ли се това, щеше да има нишка войници, които да я следват. По-добре да я държи там, където щеше да нанася най-малко вреда. Насипа повечето от по-големите парчета отломки, едно от които все още носеше проблясващата слабо дамга на Избран. Повечето от другите останки нямаше как да бъдат отличени от земята и камъните в полето.
Яхна коня и се отправи на изток. Тъй като обхождащият зоната патрул бе мъртъв, тази посока бе най-малко вероятно да крие сблъсъци, поне в близко бъдеще. За по-малко от ден щеше да достигне подножието на планините. Сетне щеше да поеме към Върнест. Там имаше оръжейник, който щеше да е в състояние да изкове наново острието на Дезмър. Малтропът би предпочел да се оборудва от някой от складовете, но не можеше да си позволи нови сблъсъци, преди да е открил убежище за Айви, където и той да възстанови силите си. Пое на път.
* * *
Дийкън нервно поглеждаше през рамо, докато се приближаваше към кристалната арена. Гневни викове и трополещи нозе вече указваха, че делата му са били разкрити. Сега или никога. Пристъпи вътре. Розовата светлина на утрото изчезна, за да бъде заменена от величествено звездно небе. Гледката изобщо не приличаше на тази, с която бе свикнал. Азриел имаше навика да създава образ на звездите, съзирани от родината й, а не тукашните.