Нямаше частица от тялото му, която болезнено да не моли за отдих. Не помнеше кога за последно се бе хранил. Резките връз гърдите му все още процеждаха кръв, напомняйки за себе си все по-силно. Нямаше да зараснат добре. Много от костите му бяха счупени. Състояние, което се бе научил да търпи — преди в живота му да се появи Миранда. Сега отново трябваше да си припомни забравеното, тъй като девойката бе мъртва. Уменията й щяха да му липсват. Тя щеше да му липсва. Мислите му се насочиха към нея, но той ги прогони. Разсейването бе нещо, което в никакъв случай не можеше да си позволи. Не и сега.
Не можеше да го подуши, чуе или съзре, но нещо не бе наред. Бе се научил да се доверява на това чувство. Наблюдаваха го.
Времето и прекосеното разстояние не намалиха усещането. Тръпки по гръбнака. Смътно раздвижване в ума. Вече нямаше съмнение. Бавно спря коня си. Нуждаеше се от тишина. Затворил очи, вдъхна дълбоко. Усещаше близките животни, цял спектър от миризми, но сред тях нямаше нищо заплашително. Усещането постепенно изчезна. Породеното от него притеснение само се увеличи. Който и да го преследваше, бе достатъчно наблизо, за да разбере, че е разкрит, както и достатъчно опитен, за да остане невидян. Съвсем малко от познатите му създания бяха способни на подобно постижение, а само едно изглеждаше вероятен виновник.
Сега не бе времето да се занимава с него. Трябваше да продължи.
Малко след като поднови ездата, ушите му доловиха далечен гръм. На юг това би предвестило наближаваща буря. Не и тук. Не толкова далеч на север. Прогони това от съзнанието си. Каквито и странни сили да бяха отговорни, намираха се далеч зад него или още не бяха негов проблем. Местността бе станала скалиста. Лек, но постоянен снежец започваше да се сипе, запратен в болезнен повей от неспирния вятър откъм планината. Чу звук от вътрешността на дисагите си. Шепот.
— Лейн? — долетя треперещият глас на Етер.
Гласът й звучеше странно, сякаш не идваше от устата й, а от нищото. Лейн изръмжа утвърдително.
— Животното. Тя оцеля ли?
— Да — отвърна асасинът.
— И предполагам си помъкнал ненужното й туловище с нас — рече Етер.
Лейн не отговори.
— Така си и знаех — продължи метаморфът. — Размишлявах над вманиачеността ти към нея. Наблюденията ми показват, че смъртните, в старанието си да продължат съответния си вид, биват тласкани да се намират и защитават едни други. Названието на този недъг е любов. Дори и необременените от смърт не остават незасегнати от въпросния феномен. Нужно е за поддържането на менталното им състояние. Убедена съм, че ти, в малка степен, си позволил да бъдеш заразен от тази умствена поквара. Целта й е Айви.
В света на смъртните това може да представлява нещо, достойно за възхищение, но застрашава каузата ни. Желаеш да се отървеш от нея, което е добре, но настойчивостта ти да я отведеш безопасно на юг в най-добрия случай представлява забавяне, а в най-лошия: заплаха. Тя ще продължава да бъде бреме във всеки миг на съществуването си. Макар да не можем да я убием лично, в наш интерес — както и на света — е да я оставим да умре.
— Предложиш ли нещо подобно дори само още веднъж, не очаквай да съзреш нов изгрев — предупреди Лейн.
— Подозренията ми биват потвърдени. Много добре. Макар да вярвам, че времето може да е в състояние да те излекува от това умопомрачение, то не е сред нещата, с които разполагаме. Тогава трябва да се възползваме от болестта ти. Ако наистина е необходимо да обичаш някого, ще ти позволя да използваш мен за целта. По този начин ще намериш отдушник на болестта си, без това да застрашава призванието, за което си създаден.
— Предлагаш да обичам теб вместо Айви?
— Именно. Получаваш разрешението ми. Можеш да започнеш веднага, ако желаеш.
Преди Лейн да успее да реагира, разнесе се тих лек кикот. Айви. Тя помръдна.
— Ти… — кискане. — Ти го обичаш. Казваш всички онези приказки как емоциите били лоши, а го обичаш — задавено изрече Айви, мъчейки се да повдигне натежалите си клепачи.