Лейн спря коня точно навреме, за да може тя да се плъзне на земята. Продължи да се кикоти.
— Ох. Ето защо не ме харесваш. Той ме предпочита пред теб — рече тя, най-сетне съумявайки да отвори очи.
Хвърли кратък поглед наоколо, лицето й бе объркано.
— Къде е тя? В кон ли се е превърнала? — запита Айви, изправяйки се на крака и моментално залитайки към четириногото, за да запази равновесие.
— Сякаш бих приела формата на товарно животно, за да _те_ нося — изсумтя Етер.
— Какво по…! — възкликна Айви, пристъпвайки несигурно към дисагите, откъдето бе долетял гласът.
Когато съзря съдържанието им, започна да се смее неудържимо. Обгърна я бледожълто сияние. Лейн усети приятна топлина да се разлива по счупената му ръка и посечената гръд. Повдигна част от превръзките, за да види как раните бавно се затварят. Когато смехът й престана, целението също бе преустановено.
— Тя е купчина камънаци! — едва си пое дъх Айви, обърсвайки сълзица от смях.
— _Ти_ ми стори това! — възрази метаморфът.
— Аз ли? — лисаната прихна, едва успявайки да сдържи смеха си. — Много… съжалявам. ХА-ХА-ХА!
Лейн отново почувства как раните му заздравят. Не знаеше какво са й сторили д'кароните, но със сигурност не се ограничаваше единствено до страх и гняв. В редкия случай, когато по-позитивна емоция биваше изпитана с нужната интензивност, ефектите бяха благотворни. По времето, когато и последният пристъп смях бе утихнал, гръдният му кош вече бе само леко изтръпнал, а ръката отново можеше да му служи.
— Замълчи! Замълчи! — заповяда Етер. — Как се осмеляваш да изпитваш радост от предателството на собствените си съмишленици!
— Съжалявам. Просто ти винаги изтъкваш как нямаш емоции и как си по-добра от нас, а сега си безпомощна и влюбена! — изкиска се тя.
— Проклет човек, как можа да се остави да умре. Поне тя можеше да се оправя с теб! — ревна Етер.
Гневът на Лейн моментално припламна. Колко глупава можеше да бъде? _Искаше_ да предизвика Айви? Създанието спря да се киска, но не изглеждаше разгневено.
— Миранда не е мъртва — заяви тя. Огледа се, отново изглеждайки объркана. — Къде е тя?
— Вече ти казах — отвърна метаморфът.
— Не, не е мъртва. Беше тук. Говорих с нея… къде изчезна? — попита Айви.
— Глупав скот, сънувала си — рече Етер.
— Не! Много рядко сънувам, а когато го правя, винаги е свързано с музика. Лейн, къде е тя?
— Остана във форта — мрачно отговори асасинът.
— Искаш да кажеш, че се е _върнала_ във форта, нали? Защото току-що беше тук. Не трябва ли да я изчакаме да ни настигне? Колко далече е?
— Трябва да продължим — каза Лейн.
— О! Добре. Убедена съм, че тя скоро ще ни намери — рече Айви, покатервайки се на гърба на коня зад Лейн, прегръщайки го през кръста и отпускайки брадичка на рамото му.
— Как й направих това? — попита женският малтроп, когато продължиха. — Не го помня, значи съм била трансформирана. Гневна или уплашена бях?
— Гневна — отговори асасинът.
— Играеше по свирката на… — поде Етер.
— Етер, нито думица повече — тихо нареди Лейн. — Айви, трябва да пазим тишина.
— Щом казваш — веднага се съгласи тя. Обърна се да прошепне подигравателно към Етер. — Скараха ти се.
С напредването по-навътре в планините, конските нозе пристъпваха все по-уморено. Скоро трябваше да оставят животното. Докато яздеха, Айви тършуваше из дисагите с провизии. Наяде се и предложи да нахрани и Лейн, но той отказа. Дори предложи малко храна на Етер, която бе потънала във вбесено мълчание. Първото умно нещо, сторено от метаморфа от много време насам.
Лейн не знаеше как или защо Айви е останала с впечатлението, че Миранда е оцеляла, но трябваше да се възползва от илюзията и да покрие колкото се може по-голямо разстояние. Докато Айви бе щастлива, пътуването се улесняваше неимоверно.
За да останат незасечени, пътуваха нагоре по склона на планината, колкото се може по-директно, отбягвайки пътищата. Конят се справяше умело, но сега достигнаха частите от склона, които трябваше да бъдат преодолени по-скоро с катерене, отколкото с вървене. Лейн отвърза парчето меч, което бе използвал като шина и раздвижи все още болящата, но функционираща ръка. След като пренесоха възможно най-голямо количество екипировка върху гърбовете си, трябваше да се погрижат и за Етер.
— Естествено ще е необходимо да бъда носена, докато се възстановя достатъчно, за да съм в състояние да приема по-мобилна форма — заяви тя.
— Защо камъни? Толкова ли е трудно да се превърнеш в нещо друго? — попита Айви. — Поне опитай нещо по-леко.
— Безмилостната поредица стръвни удари, с които ме засипа, комбинирана с огромното количество енергия, похабена от моя страна в опита за отблъскването им, ме остави в незавидно състояние. Бих предпочела да остана в сегашната формация, докато не спаднат рисковете за приемането на пламенната ми форма — с преувеличено спокойствие заяви Етер.