— Когато те срещнах за пръв път, беше катерица. Защо не го сториш отново? Тогава ще си по-лесна за носене, а и ще си сладка! — предложи Айви.
— Не възнамерявам да правя каквото и да е, което би ти донесло облекчение или развлечение.
— Хубаво — изпуфтя Айви. — Но това ни прави квит.
— Трудно — отвърна метаморфът.
Лейн сряза дисагите. Айви ги нарами колкото се може по-удобно, след което групата започна да се катери. Първоначално напредваха бавно, но женският малтроп усвояваше бързо. Скоро започна да демонстрира ловкостта, която бе показвала и преди. Не след дълго двамата се катереха със същата бързина като по стълба. Уви, дългата нощ побърза да ги покрие, донасяйки болезнен студ и далеч по-силен снеговалеж от предвидения от Лейн. Катеренето представляваше коварна дейност и преди. Сега в още по-голяма степен. Но двамата малтропи продължиха.
Айвините пръсти се бяха вкочанили, но тя не каза и дума. За нея това представляваше част от теста. Още един начин да покаже на Лейн, че не е нужно да стои скрита. Още един начин да си извоюва правото да остане с него — и с Миранда. Защо Етер я смяташе за мъртва? Припомни си девойката във форта. Огън навсякъде около нея. Лейн каза, че я бяха оставили там, но това не можеше да е истина. Не беше сън. Беше прекалено реално. Миранда беше там. Бе й казала да не се притеснява, че ще я последва. Не би излъгала.
Лейн не я изпускаше от очи, следейки я да не се подхлъзне. Преди да се забърка в това, рядко бе пътувал с други. Когато Миранда стана негова постоянна спътница, пряко волята й или не, той беше принуден да се придвижва далеч под възможностите си, за да се съобразява с нея. Никога не бе пътувал рамо до рамо с личност, която в такава степен се доближаваше до уменията му. Дори и когато изнемогата започна да личи в очите й, Айви не изостана. Дори и когато снегът обсипа бялата й козина и зажили очите й, тя съумя да поддържа същото темпо. Достоен представител на умиращ вид.
Скоро наклонът се изравни, а миризмата на горяща дървесина указа приближаването им до покрайнините на някакво населено място. Мракът и вихрещият се сняг го скриваха от очите им — по-важно, скриваха тях от очите на обитателите. Прикрити по такъв начин, бе настъпило времето да решат следващата си стъпка. Свалиха багажа си и приклекнаха на земята. Лейн мълчаливо потъна в мисли, докато Айви се увиваше с окъсаните останки от наметалото си.
— Защо спряхме тук? — запита тя с потръпване. — Надушвам огън, но от наставниците ми няма и следа. Може би тукашните хора ще споделят огъня си.
— Хората не биха споделили нищо с нас. Слушай внимателно. Не им позволявай да те видят. Човеците ни мразят. Биха те наранили със същата готовност като д'кароните — прошепна Лейн.
— Но защо? — поинтересува се Айви, шептейки по примера му.
— Така са научени. Винаги е било така. Такива са всички.
— Миранда не ни мрази.
— Миранда беше различна — рече Лейн. — Не очаквай да срещнеш друга като нея докато си жива.
— Миранда бе заслепена от дълг, състрадание и наивност. Рядко човешко същество, притежаващо потенциал, но й липсваше обективността, за да го впрегне в употреба. Почти се изкушавам да тъгувам за загубата й, ако подобно действие не бе абсолютно безсмислено — добави Етер.
Айви хвърли гневен поглед към източника на гласа. Отваряйки торбата, тя я бутна, разсипвайки съдържанието.
— Опа — изрече тя.
Безтелесният глас на метаморфа започна да протестира, но Айви продължи, сякаш не бе обърнала внимание.
— Тогава защо сме тук? — прошепна тя.
— Един от местните жители притежава уменията да поправи меча ми — отговори Лейн.
— Той човек ли е? — запита Айви.
— Да — отвърна асасинът.
— Значи ще те мрази. Как ще го накараш да ти помогне?
Лейн мълчеше. Още не притежаваше отговор. Насред свистенето на вятъра, купчината изсипани камъни се бе раздвижила, съединявайки се с трополене в купчина. Внезапно промениха формата си във вода, оплисквайки снега и попивайки в него, стопявайки голяма част. Вирчето започна да се надига, оформяйки хуманоидната снага на Етер, за да прелее в плът и дрехи. Метаморфозата създаваше впечатление за изтощеност, сякаш още няколко часа почивка преди опита щяха да й се отразят добре.
Етер стрелна Айви със заплашителен взор, карайки я да потръпне и да вдигне ръце, очаквайки овъзмездително действие.
— Дай оръжието на мен. Аз ще се погрижа да бъде поправено — заяви метаморфът.