Отдалечен звук от отварянето на врата сигнализира края на транса. Тялото бързо се събуди, отърсено до голяма степен от изтощението. Лейн се издигна на крака, загърбвайки схванатостта и вкочанението. Айви се сепна от рязкото изправяне и го погледна сънено.
— Какво става? — попита тя.
— Стой скрита. Скоро ще се върна — рече той.
Преди да е успяла да възрази или отговори, Лейн вече бе изчезнал. Движенията му почти не бяха засегнати от понесените рани. Още няколко часа транс щяха да го възстановят напълно. Докато беззвучно се промъкваше от сянка в сянка, споходи го познато и приятно чувство. Дебнене на цел. Това му бе познато. Това бе животът му.
Покачи се на покривите. Заради снега на земята щеше да оставя стъпки. Не се знаеше колко време щеше да отнеме поправката. Бе възможно непринадлежащите следи да разбудят подозрения. Това щеше да затрудни оставането скрит. Върху покривите присъствието му нямаше да остави следи за обикновения наблюдател. Скоро откри търсеното. Миризмата й бе най-силна тук. Това бе домът й. Бе влязла само преди мигове. Заслуша се напрегнато. Не бе сама. Вътре имаше две деца, както и още една жена. В продължение на още няколко секунди се заслуша. Оплакваха се, че са гладни. Малтропът светкавично се стрелна към задната част на къщата, спускайки се на земята. Откри ниска врата, вече покрита наполовина от преспите зад дома. С плавно движение пъхна острието на счупения меч и го повдигна.
Това повдигна райбер и тежестта на снега започна да натиска вратата. Лейн се промъкна през отвора и тихо затвори, поставяйки отново райбера. Помещението представляваше плитко мазе. Бе изпълнено почти до тавана с дървесина — целта му беше именно складирането й. Плъх притича по пода, а малтропът пое към вратата сред пълния мрак. Дочуваше тракане на тежък съд. Вратата се отвори и целта му се появи, за да вземе няколко цепеници.
Лейн се прилепи към стената, скрит от светлината на капака. Докато тя коленичеше, за да натовари ръце, малтропът се промъкна в кухнята. Преминаващият през центъра на къщата каменен комин можеше да се похвали с наръчкан огън. Отговаряше за по-голямата част от светлината, за отоплението изцяло и за приготвянето на храната. На места горяха маслени лампи. Кухнята бе добре снабдена с тенджери, тигани и ножове. Шкафове бяха приютили глинени съдове. Сносно осигурен дом. Тясна вратица от едната страна на плота отвеждаше до килерче, изпълнено с корени, зеленчуци, хляб и опушени меса.
Асасинът се промъкна вътре и тихо затвори след себе си.
В другото помещение децата спореха гръмко. Жената им викна, отваряйки тъмния килер и стъпвайки вътре, понесла лампа. Лейн невидян премина зад гърба й и бавно дръпна вратата. Звукът привлече вниманието й, но малтропът с лекота остана зад нея, отскубвайки лампата с едната си ръка и запушвайки устата й с другата.
— Мълчи — прошепна той, докато угасяше лампата.
Тя се подчини насред потъналото в мрак помещение.
— Когато си била малка, родителите ти са ти разказали приказка. Разказали са ти за деня, в който са придобили свобода в замяна на услуга. Въпросната услуга била семеен дълг. Трябвало да се предава от поколение на поколение до деня, в който е трябвало да бъде изплатена. Този ден настъпи днес. Разбираш ли ме?
Тя кимна.
— Добре. На пода до себе си ще намериш парчетата от меч. Много специален меч. Виждала си оръжието преди и си отказала да го приемеш. Ще го отнесеш при работодателя си, Флин, и ще му го покажеш. Трябва да бъде изкован наново. Няма да срещнеш затруднения в убеждаването му да го стори. Трябва да бъде готов за не повече от седмица. Трудно ще бъде да го убедиш да се раздели с него, но това не е твоя задача. Просто трябва да се погрижиш той да започне работа върху оръжието, да разбереш кога ще бъде готово и да го донесеш тук, когато бъде завършено. Стори това и дългът ще бъде изплатен. Остана ли доволен, ще узнаеш. Тогава децата ти няма да чуят същата приказка. Съгласна ли си?
Тя кимна отново.
— Добре — каза гласът.
* * *
Когато вратата се отвори, тя бързо се извърна, за да види лицето на непознатия, но той бе изчезнал. Жената разшири отвора, за да влезе повече светлина. На пода имаше меч. Докато децата, две момчета, се гонеха из къщата, по-възрастната жена влезе в кухнята. Върху лицето на младата имаше занесено, разтревожено изражение.
— Момчетата са гладни, надявам се… Наред ли е всичко? — попита тя.