— Майко, наглеждай ги още мъничко. Имам да свърша нещо — рече младата, навеждайки се да вдигне и събере парчетата.
След като внимателно ги прибра, жената отново си облече дебелите дрехи и излезе. Пое по пътя, който изминаваше всяка сутрин до личната работилница на Флин. Само тя и неколцина от чираците знаеха къде се намира. Беше разположена близо до града, но спотаена в малка пещера край входа на стара мина. Флин бе изключително потаен относно работата си и ценеше уединението. Дори бе пренасочил комина на ковачницата си към шахтите, за да не би някой да види дима и да го открие по него. Веднъж дневно тя и чираците донасяха нужните му ресурси и проектите за деня, тъй като се случваше ковачът да не напуска работилницата си с дни. Потърси ключа, копия от който притежаваха само тя и работодателят й. Отключи вратата, бутна я и влезе. Вътре бе ужасяваща жега, а въздухът бе изпълнен дим благодарение на слабата тяга на неефикасните комини.
— Какво има, Джесика? — викна Флин.
Той бе набит, брадат мъж, вечно оцапан с въглища и някаква боя. Седеше пред отрупана, зле осветена маса, издълбавайки сложни линии върху широкото острие на тежка брадва.
— Нося меч, с който да се заемете.
— Имам предостатъчно работа, госпожичке. Достатъчно за месеци напред. Махни го — нареди той.
— Моля ви, сър. Това е ужасно важно.
— Важно? — объркано изрече той. — Колко важно? Бе ми предложена сумата от хиляда и петстотин златни монети за тази брадва, предназначена за най-големия син на барона. Смея да кажа, че това е доста важно.
— Става дума за меч. Нуждае се от поправка.
— Поправка? Небеса, момиче! Не поправям мечове! За тази цел си имам чираци! Би трябвало да знаеш!
— Моля ви, само му хвърлете един поглед, сър.
Флин раздразнено повдигна очи. Отчаяният лик на главния му асистент бе достатъчен да го убеди, че не става дума за нещо, което лесно да бъде захвърлено настрана.
— Дай — рече той, отупвайки ръце.
Джесика постави груба кърпа в ръцете му и я разгърна. В мига, в който светлината заля оръжието, вниманието на Флин моментално бе погълнато. Повдигна острието и огледа руните. Обръщайки къса, внимателно се вгледа в счупването, прокарвайки нокът по слоевете.
— Това… е произведение на Дезмър. Откъде го взе? — бързо запита той.
— Бе оставено от посредник. Работата трябва да бъде приключена за седмица. Ще го получи от мен.
— Седмица? Глупости. Шедьовър като този трябва да бъде проучен. Нужни са ми месеци. Не. Години. Трябва да го имам. Намери собственика и му направи предложение. Каквато цена поиска. Не. По-добре го доведи тук. Трябва да зная къде е намерил оръжието. Да. Трябва да се срещна с него.
— Убедена съм, че ще го срещнете. Не съм убедена, бе бихте могли да избегнете това — отвърна тя.
— Да, добре. Отлично — разсеяно рече майсторът на оръжия.
Флин понесе оръжието като новородено и го постави на работната си маса, която разчисти с един замах на ръчището си. Безценни оръжия и инструменти изтракаха по пода, а той внимателно положи обекта на внезапната си обсесия. Асистентът отвори вратата и пристъпи навън. Бледата, премигваща светлина от вътрешността на работилницата освети пъртината, която бе проправила през все още сипещия се сняг. Няколко крачки по-натам имаше самотен чифт стъпки. Нищо не отвеждаше до тях, нито се отдалечаваше. Бяха насочени към вратата.
Тръпки на страх я полазиха. Десетилетна тежест се отрони от раменете й. Той бе стоял там. Бе видял, че работата ще бъде свършена. Семейният дълг бе почти изплатен. Жената бързо пое към дома си.
* * *
Флин оглеждаше меча с полудял взор. След като пипнешком порови в едно чекмедже, разпиля по масата малка купчинка пергаменти. Взе перо и мастилница и започна да преписва руните от острието върху хартията, сетне скицира формата на острието. Лекият повей хладен въздух остана незабелязан. Хвана дръжката и прецени тежестта й, плъзвайки палец по острието. Когато отново посегна към перото, ръката му не го намери. Купчината листове също бе изчезнала.
— Не. Къде е! — изръмжа той, поставяйки внимателно меча върху масата, след което се наведе, за да потърси на пода.
След като разбута лежащите там инструменти, Флин се изправи отново. Мечът бе изчезнал. На негово място стоеше лист със следните думи: _Поправи меча за седем дни, запази наученото като отплата. Провали се и изгуби и двата си трофея._
Прочитайки последния ред, ковачът хвърли паникьосан поглед към витрината над вратата. Бе празна. Беше съдържала малък кинжал. Първото от оръжията на Дезмър, което бе намерил. Извлечените от него техники бяха променили живота му. Оръжията, които бе започнал да произвежда, нищо повече от бледи имитации, далеч надминаваха останалата конкуренция, а бе усвоил съвсем малка частица от умението. По-тънките нюанси бяха започнали да се разкриват едва през този месец. Отново се обърна към работната си маса. Счупеният меч, кинжалът и бележките го чакаха. Полазиха го ледени тръпки. Седна, приведен над работата си, сякаш да я запази от грабливи ръце и възобнови делото си.