Асасинът бавно се изтръгна от плиткия транс, привлечен от звуците на тихи ноти, предизвикани от настройването на струните. Бързо бяха нагласени с правилния опън. Движенията на Айви бяха опитни. Очевидно това й бе познато. Подръпването бе тихо. Със сигурност не заглушаваше виещия вън вихър. За момента Лейн го изтърпя. Още няколко умели завъртания на ключовете и струните звъннаха с правилния тон. Айви посегна в калъфа и взе лъка и колофона. Смаза тетивата. Изписаното върху лицето й спокойствие бе невероятно. Накрая докосна струните с лъка.
— Достатъчно — предупреди Лейн.
Не му обърна внимание. Лъкът погали струните и дълга, мека, ясна нота бе отронена, последвана от друга. Движенията й бяха целенасочени и безупречни. Започна бавна, скръбна, плачеща мелодия. Едва доловима. Постепенно се оживи. Стана по-весела, по-бърза. Пръстите й танцуваха върху струните. Жълтата аура, обгръщала я по време на смеха й, се появи отново. Върху лика й разцъфна чиста радост.
Лейн отново усети топлина в остатъка от раните си. Интензивността й се усили паралелно с усилването на звука. Скоро асасинът започна да се страхува, че е възможно да бъдат чути. Постави ръка на рамото й. Тя подскочи.
— Лейн, кога се събуди? Чу… чу ли ме? Мога да правя това! Идва само и го усещам правдиво! — рече тя. — Етер, видя ли? Етер?
Етер имаше занесен, почти втрещен вид.
— Тя е… артистът, геният, за когото се говори в пророчеството. Един от оригиналните. Проклета да е. Тя е… била е една от нас.
— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита Айви.
— Петимата оригинални Избрани били създадени от боговете. Мечодържецът, водител на людете. Онзи с кръвта на лисица, повелител на всички оръжия. Аз самата, нямащо равно на себе си мистично същество. Стратегът, разчитащ следи. Последният е артист и гений — изрече тя, почти страхувайки се от думите си.
— Аз съм геният? — каза Айви.
— Възможно е това да е сред знанието, което е било поставено принудително в ума ти, но ефектът… е по-задълбочен от всичко, което съм виждала.
— Значи си се отнасяла зле към мен, а аз съм същата като теб!
— Не си _нищо_ подобно. _Никога_ не би могла да си като мен. Всичко това означава единствено, че противникът ни притежава възможността да превърне чисто и съвършено създание в… теб, а когато умреш, заменилият те ще бъде безполезен като Миранда — каза Етер.
— Хей… ХЕЙ! — възрази Айви.
— Млъкнете и двете! — изръмжа Лейн. — Ще останем тук, докато мечът ми бъде поправен. Ако ще се мъчите да си издерете очите през цялото време, някакви мерки ще трябва да бъдат предприети.
Айви се сви като сгълчано хлапе, сядайки в ъгъла, спускайки качулка ниско над очите си. Муси се, докато умората не я надви и тя не се унесе. Етер търпеливо изчака бавното, равномерно дишане на съня да я обгърне. Лейн все още бе буден.
— Доста е студено. Огън би бил от полза. За вас двамата, разбира се — предложи Етер.
— Не можем да рискуваме светлината и дима — отвърна малтропът.
— Ако те са риск, мога да ги елиминирам.
Известно време той не отговори.
— Би било от полза — съгласи се накрая.
Етер се надигна и събра няколко парчета дърво. Прие слабовата огнена форма и седна върху купчината. Миг по-късно дървесината започна да потъмнява, плъзна топлина, но пламъците на снагата й приеха потръпващ черен цвят. Не се издигна никакъв дим. Не след дълго мазето стана годно за обитаване, дори удобно.
Лейн не се потопи отново в транса. Раните му бяха изцелени и бе останала само умората, а с нея той можеше да се оправя. Айви бе заспала дълбоко, предоставяйки на Етер най-близкото до уединение с Лейн, което позволяваха обстоятелствата.
— Защо? — попита Етер.
Лейн премести взор върху нея, но не каза нищо.
— Защо това създание получава вниманието ти, а аз не? Не желая чувствата, които пилееш върху й да бъдат заради мен, а за твое добро. Няма логика да задръстваш ума си с нея по подобен начин. Какво нейно качество би могло да я прави желана? Което аз да не притежавам десетократно повече?
— Тя е от същия вид като мен. Нищо чудно двамата да сме последните. Трябва да я защитавам.
— Тя няма нищо общо с вида ти. Аз имам. Била е изменена и покварена да наподобява вида ти. Всъщност нямаш сходност, не и по начина, по който използваш думата. Не си роден от малтропи. Баща ти е бил божество — навъси се тя.
— Аз съм каквото ме е направил животът, както и тя.
Етер обмисли думите му, бързо игнорирайки ги като пореден симптом на щетите върху себепреценката му, породени от прекараното сред смъртни време.