— Онзи, когото наричаш Дезмър, бе наблизо. Видях го, когато те последвах. Не мога да си представя, че не си бил наясно — отбеляза метаморфът.
— Бях.
— Със сигурност не е съвпадение.
— Не беше. Той работи за д'кароните, представяйки се за Избран. Работи върху залавянето ни.
— И все още е жив? Вече е невъзможно да отречеш, че сантименталността ти е отнела разсъдъка и преценката — обвини го Етер.
— В настоящия момент може да му се има доверие, че ще постави собствените си интереси пред тези на д'кароните. Това означава, че ще ги води по фалшиви дири, докато цената, която са склонни да платят, не се повиши достатъчно. Междувременно му отнех възможността да ме преследва — рече Лейн, изваждайки зъба, който бе висял около врата на Дезмър.
— Много добре — отстъпи тя.
— Чуй ме. Търпя те, защото в сраженията запълваш празнина, която аз не мога. В състояние си да нанасяш и понасяш магическа атака. Това е единствената причина, поради която не бе изоставена. Не се нуждая от съвета ти. Няма нужда да отсъждаш решенията ми, да изследваш разсъжденията ми или да преценяваш какво ме мотивира. Запази си критиката и аз ще сторя същото — предупреди Лейн.
Етер се изкикоти.
— Постигнала съм съвършенство. Заинтригувана съм какви възможни критики би могъл да имаш към мен.
Лейн мълчеше.
— Говори — настоя Етер.
Малтропът си пое дълбок дъх.
— Получила си почти безбрежен потенциал и си разполагала с цяла вечност за усъвършенстването му. Това би трябвало да те направи неуязвима. Наместо това си изгубила времето да се убеждаваш, че _вече си_ такава. Продължаваш да прахосваш енергията си, изразходвайки я до последна частица при всяка изникнала възможност. Не всяко сражение изисква океан от пламъци. Можеш да приемеш формата на всеки звяр или човек, но в абсолютно всички случаи избираш да хабиш силата си, подхранвайки гнева на елементите. Миранда притежаваше нищожна фракция от силата ти, но умееше да я използва. Постигна целта си и пак й бе останало достатъчно да избяга — до последната битка. Приключваш всяка битка в съвсем малко по-добро състояние от Айви. Тя поне не може да се контролира. Ти го правиш умишлено. Може би най-лошо от всичко е пропиляната възможност за промъкване. Приличаш на човек до мига, в който си отвориш устата, обезсмисляйки умението си. Как си могла да съществуваш от зората на времето и да си останала толкова невежа относно поведението на най-влиятелните създания? — изрече Лейн.
Това бе рядка демонстрация на емоция, за която съжали моментално. Безсмислено беше. Нищо от казаното не бе чуто. Етер мълчеше. Лейн отвори торбата си и изяде дажбата. Слънцето изгряваше. Когато краткият ден приключеше щеше да потърси нещо, с което да попълни припасите. Дотогава щеше да има само чакане.
Времето минаваше бавно. Всеки от тримата се бе научил на търпение. В работата на Лейн то много често бе означавало разликата между провал и успех. Прекарваше времето си в анализиране на информацията, предоставяна от сетивата. Малка група д'карони прекоси града, но не се задържа. Дезмър бе удържал на думата си.
Етер умееше да чака. Цяла ера не бе правила нищо друго. Що се отнасяше до Айви, спомените й гъмжаха от напрегнато очакване на поредната мъчителна сесия. Нужно бе единствено да си припомни, че завинаги бе освободена от този страх — и чакането й се струваше блаженство.
Докато чакаха, всеки от тримата бе потънал в мисли. Лейн мислено прекосяваше пътя, който щеше да поеме на юг. Най-бързият: надолу по планината и на юг край подножието. Най-безопасният: право през планините към границата. Не. Компромис: надолу по планината, през тясната ивица низини към Рейвънууд, сетне на юг през въпросната гора. Лесът се простираше почти до границата, предоставяше отлично прикритие, а и нямаше да ги забави.
Айви прекарваше по-голямата част от времето си плъзгайки пръсти по магарето на цигулката, докато вятърът не се усилеше дотолкова, че Лейн да й позволи да свири. Тогава тя потъваше в мелодията — докато не се умори или докато вихърът не утихнеше. Понякога Етер излизаше навън, за да донесе още подпалки, тъй като асасинът предупреди, че изчезването на прекалено много отломки може да събуди подозрение. Но предимно размишляваше, гледайки как Лейн слуша музиката на Айви. Наблюдаваше как Айви спи и размишляваше.
Веднъж нощно, докато ловуваше, Лейн се отбиваше и да провери напредъка на Флин. Всеки ден ковачът вземаше допълнителни мерки, за да подсигури работилницата си. Въоръжени пазачи. Допълнителни ключалки. Това не спираше малтропа. Да се промъква край подобни неща представляваше втора природа за него. Винаги се озоваваше вътре, неусетен и наблюдаваше как Флин работи. На шестата нощ стана ясно, че оръжието ще бъде завършено в дадения срок. Мечът отново бе цял. Ръбът бавно получаваше формата си, руните грубо бяха изгравирани. Оставаше само лека довършителна работа. Лейн се върна в убежището.