Миранда оглеждаше оръжията и броните. Ако бе в състояние да забрави целта им, щеше да остане възхитена от красотата им. Но виждаше само смърт. Мрачните й мисли бяха прекъснати от странен дърлящ звук. Извърна се към Мин, източник на прекъсването, за да я види как бясно се чеше по врата. Потъмнелите люспи бяха започнали да се отронват.
— Виж ти. Приятелката ни да не сменя кожата? Ще донеса одеяло — изрече той, втурвайки се към склада.
Когато се върна, постави одеялото на пода. Мин изглежда разбра, че е за нея, защото се отърколи отгоре му и започна да се почесва по корема. Почти час Миранда и Дезмър обсъждаха подробности от приключението й, които той още не бе узнал, докато Мин се отърсваше от старите люспи, за да разкрие нови, които бяха безупречни и проблясващи. Когато дракончето насочи фокуса си към врата, Миранда развърза талисмана и го махна.
— Това не си спомням да си го споменавала. Позволи ми да го разгледам — рече Дезмър.
Миранда му го подаде. Той го завъртя в ръце, издигна го към светлината, сетне почука с пръст.
— Помня го. Беше на шлема на Тригора.
— Помниш, че си го виждал там? — запита девойката.
— Помня как го поставих там — отвърна Дезмър, търкайки парчето в дрехата си, за да възвърне блясъка му.
— Ти си изработил шлема й? — шокирано попита Миранда.
— Не, само талисмана. Едно от добрите ми произведения. Пропуска целение и подобни магии, но блокира останалите. Беше нещо като подарък за годишнина.
Миранда зяпна.
— Не бяхме сключили брак. Не официално. Но бяхме… заедно за известно време — каза той, подавайки й обратно талисмана. Тя беше твърде смаяна, за да си го прибере, така че Дезмър отдръпна ръка.
— Колко… — успя да промълви тя.
— Колко дълго? Шест години. Дадох й го на петата — рече той, опитвайки се да отговори на полузададения въпрос.
Миранда поклати глава, все още търсейки думи.
— Колко време е минало оттогава? За пръв път я заговорих преди тридесет години. Не, и това ли не е? Колко… колко задълбочени бяха отношенията ни? Имам син, за когото тя така и не ми каза — обяви той, ухилвайки се при последните си думи.
Миранда престана да се мъчи да си върне дар слово и се задоволи просто да се взира, поразена.
— Скрила го е някъде на север. Вече е на двадесет и пет, част от армията. Името му е Кройдън, ако не се лъжа. Чудя се дали му е дала моето фамилно име. Трябва да проверя.
Миранда най-накрая съумя да завърши репликата, която той не бе успял да отгатне.
— Колко долно!
— Е, тя бе започнала да преследва Лейн отпреди аз да започна да работя с него. Никак не е глупава, така че проследявайки го, попадаше отново и отново на мен. Винаги съм смятал, че е добре враговете да бъдат държани наблизо, тя също споделяше възгледите ми. Така започна всичко. Цялото ни време заедно наподобяваше танц, където всеки се опитваше да отгатне намеренията на другия. Тя е много привлекателна. И двамата принадлежим към рядко срещана раса. Докато се надигравахме за информация, установихме множество общи неща помежду си. Какво да кажа?
— Но тя иска да те убие!
— Това е отскоро. Тогава искаше да убие само Лейн.
— Нали ти е партньор?!
— Всичко започна като начин да го предпазя. Не изпитвам срам — рече той, свивайки рамене. — Двамата с него сме сами. Правим каквото е нужно.
— Само двамата… чакай, не спомена ли и някаква жена?
— Жена? Не мисля — каза Дезмър, опитвайки се да си припомни.
— Напротив, спомена. Саша — подсети го Миранда.
— О… О! Недоразумение. Саша не е коя, а какво. Сашат Манс. Торба с трикове. Това е мечът, използван от Лейн — разясни белокосият.
— Какво? Не. Ти каза, че тя си мълчала, но че можела и да пее, и че щели да се опитат да изтръгнат тайни от нея — възрази девойката.
Дезмър се изкикоти и откачи един меч от стената.
— Слушай — рече той, рязко изтегляйки оръжието от ножницата.
Никакъв звук не се разнесе. Тогава той прокара пръст по плоската страна на острието. Безукорният метал отекна с кристалночист звук.
— Множество ковачи биха дали десницата си да научат как ги изработвам. Това са тайните, за които се тревожа. Един на име Флин натрупа цяло състояние само с един от кинжалите ми — заговори той, моментално сменяйки темата. — Знаеш ли какво не съм изработвал от сума ти време? Жезъл. Лейн не използва магия. Нито думица. Което ми изглежда безсмислено, тъй като се кълне в онзи «воински сън», на който са го научили в търбуха на звяра, а това е по-трудно за постигане от какъвто и да било транс. Изработвал съм нормални тояжки, но магическата би представлявала приятно разнообразие. Казваш, че си главен майстор? Предполагам заслужаваш да ти предоставя мое произведение, но… няма как да бъда сигурен. Би трябвало да те видя в действие, преди да изработя нещо. Но не бих имал нищо против да поработя върху сегашния ти жезъл.