— Утре потегляме — заяви той.
— Убеден ли си? Не може ли да изчакаме още мъничко? Миранда със сигурност не е далече — помоли Айви.
С напредването на дните все повече говореше за Миранда. Бе уверена, че човекът е още жив, че с всеки изминал миг се приближава все повече към тях.
— Ще тръгнем на запад, обратно към мястото, където я оставихме — каза Лейн.
Айви изглеждаше доволна. Лейн не оспорваше убеждението й. Малтропът се нуждаеше от всяка частица надежда, която то предоставяше.
Денят настъпи. Лейн вече бе съобщил последното си изискване на жената, за която сега знаеше, че се нарича Джесика, уведомявайки я да вземе меча и да го остави в мазето за дърва. Внезапно, докато прикриваше и последните доказателства за пребиваването им, разпозна миризма. Накара Айви да замлъкне и се отправи към счупения ъгъл на пода. Надничайки навън, видя, почти напълно закрита от вихрещия се сняг, позната форма да стои край кон. Тригора.
Нещо не бе наред. Беше сама. Нямаше нито един Елитен. Дори самата тя не носеше бронята си, а бе облечена в обикновени северняшки одежди. Единствено оръжието, което държеше в ръка, загатваше за ранга й. Изглежда подозираше нещо. Лейн си припомни думите на Дезмър. Телоран не му се бе доверила. Искаше да проучи града, който полуелфът бе отминал. Липсата на униформа показваше, че е тук неофициално. Асасинът не хаби повече време в обмисляне на мотивациите й. Тя бе страховит проследяващ. Щеше да ги намери, ако останеха още дълго.
Дневната светлина още не бе угаснала. Би било невероятно рисковано да излезе. Заради присъствието й от първостепенна важност бе да си вземе готовото със сигурност оръжие. Трудно бе да я надвие и с равностойно въоръжение. Изправеше ли се срещу й едва ли не с празни ръце, единствено с калпавите кинжали, поражението щеше да е сигурно. Погледна към другите. Загрижеността му не остана незабелязана.
— Какво има? — попита Айви, мъдро прошепвайки думите си.
— Тригора е тук. Трябва да вървим — рече той, изваждайки кинжал. — Остави всичко.
Етер се трансформира във вихър и се сля с ледения повей отвън, след което се върна и отново прие предишната си форма.
— Нуждаеш се от диверсия. Смятам, че мога да предложа такава, която ще ти се понрави — предложи Етер.
Лейн се извърна към нея, мълчейки.
* * *
Тригора се оглеждаше. Всички местни твърдяха, че не бяха видели нищо. Мъжът на име Флин не можеше да бъде открит, а асистентката му изглеждаше нервна, когато я разпита. Това бе повече от достатъчно да разбуди интереса на генерала. Дезмър бе минал през града. Бе докладвал, че няма и следа от Лейн. Предишният му доклад бе заявил с увереност, че малтропът се е отправил нагоре по планината. Трябва да се бе придвижвал към това място. С коня си Дезмър със сигурност би стопил разстоянието между тях, дори и ако трябваше да използва пътя. Или бе изпреварил Лейн и е бил прекалено глупав, за да го дочака, или криеше нещо. И в двата случая това бе доказателство за предателството му.
Бе й отнело три дни да достигне това място, както и четири дни и използването на всички възможни връзки, за да избегне от значителния персонал, натоварен да я държи заета в столицата. Проклетият Багу я бе затворил във военната командна зала след пътуването си до проектовия форт. Искаше я под ръка — или в ръка. Бе очевидно, че уменията й биват прахосвани там, но той не се интересуваше. Така че не се ли върнеше с трофей, последиците щяха да бъдат сериозни.
Бе прекарала много години в пресекулчесто търсене на асасина, когото сега познаваше като Лейн. Знаеше, че е умен, умел. Но понастоящем нещата се бяха променили. Вече не беше сам. Ако Димънт бе прав — а Тригора никога не бе получавала доказателства за противното — тогава с Лейн имаше поне още двама. Един от тях бе проектът. Това ограничаваше възможните му убежища, ако все още бяха наблизо. Преценката й ги сведе до едно. Качи се на коня и се отправи към крайчеца на селището, за където й бяха казали, че има разрушена къща.
* * *
Лейн се стрелна с цялата бързина и потайност, на която бе способен. В далечината, връщайки се от работилницата на Флин, вървеше Джесика, омотала се дебело срещу неспирния вятър. Носеше меча. Малтропът успя да се промъкне зад нея.
— Дългът ти е платен — прошепна той, изтръгвайки оръжието от ръцете й.
Дъхът й секна, тя потръпна. Когато отвори отново очи, тайнственият странник бе изчезнал.