* * *
Тримата Избрани бяха потънали дълбоко в гората, намиращата се в подножието на планините. Етер отново се олюля. Не бе нужно да обяснява защо. Безмълвно забързаха отново. На запад. Тригора вече се намираше достатъчно далеч, за да не може да ги настигне, но не биваше да я подценяват. Разполагаше с цялата армия. Продължиха да тичат, докато можеха. Айви първа забави ход. Скоро след това Етер стори същото. Накрая и Лейн отстъпи. Всяко мускулче по тялото му крещеше настойчиво за отдих. Гладът никога не го бе безпокоил, но знаеше, че ако скоро не се нахрани, ще отслабне. Не можеше да си го позволи. Обърна се към останалите. Етер бавно прие човешката си форма. Айви бе седнала в снега, опитвайки да си поеме дъх.
— Почакайте тук. Ще потърся нещо за ядене — рече той.
Стрелна се в гората. Не му отне дълго време да открие глиган. Отнесе го при другите. Айви седеше кръстато, потръпвайки, сякаш всеки момент щеше да рухне. Върху лицето на Етер бе изписано непознато изражение на дълбока умора. Опитваше се да го скрие, проваляйки се безславно. Лейн хвърли плячката на земята. Айви изморено я погледна.
— Не съм гладна — промълви тя.
— Яж. Трябват ти сили — нареди асасинът.
— Просто съм… уморена. Трябва ми сън — отвърна Айви.
— Яж. Ще събера и дърва.
— Не е необходимо — отбеляза Етер.
Лейн им хвърли суров поглед. Както често ставаше при него, очите му бяха далеч по-красноречиви от думите. Спътничките му бавно се подчиниха. Изтощението на Айви бе повече от очевидно. Яде без следа от ентусиазма, който обичайно показваше. Вниманието й за кратко се насочи към Етер, когато въпросната прие огнената си форма сред повече мъждукане от обичайното. Когато се убеди, че останалите са сторили нужното, Лейн последва примера им, изяждайки дела си от улова, след което се потопи във воински сън.
* * *
В укрепената столица на замразената земя едно познато лице чакаше нетърпеливо. Пред него се простираше огромно бюро, покрито с карти, указващи движенията на силите, купчини депеши от различни пратеници, както и голям пясъчен часовник. Зрънцата бавно се оттичаха в долната половина на стъкленицата, изпълнена едва наполовина. Тежката врата се отвори и в помещението пристъпи Епидим, понесъл нащърбената си алебарда.
— Викали сте ме, Багу — каза той.
— Седнете — заповяда генералът.
Епидим се подчини с нетърпелива въздишка, настанявайки се с преувеличена предпазливост в срещуположния на бюрото стол.
— Мислехте ли, че няма да узная? — просъска Багу.
— Зависи коя от множеството ми тайни сте разкрили — саркастично отвърна Епидим.
— Къде е тя?!
— Отново апелирам да бъдете по-конкретен. Разполагам със значителен обем знание относно местоположението на женското население.
— Знаете, че генерал Телоран е ограничена до границите на столицата! Понастоящем не се намира там — беснееше Багу.
— Да… това не е ли всеизвестно? Тя се срещна с Димънт, след което се отправи на югозапад преди няколко дни — отвърна генералът, осъзнавайки причината, поради която е бил призован.
Стаята сякаш ставаше неприятно гореща в унисон с гнева на Багу.
— По дяволите, Епидим, _отнесете се сериозно към_ това! Тригора все още остава ключов елемент в плановете ни. Трябва да бъде държана под контрол.
— Ако бяхте оставили каишката отпусната, кучето не би се дърпало — подигравателно отбеляза Епидим.
— Запазете мъдростите си за моментите, в които бъдат поискани, генерале, и намерете Телоран — нареди Багу.
— Както желаете — съгласи се Епидим. Изправи се и пое към вратата.
Напускайки стаята, алебардоносецът прекоси с енергична крачка обширната зала, вървейки към масивните порти.
— Какво ви води насам, генерале? — запита властният глас на слабоват възрастен мъж, седнал в другия край на помещението.
— Не ви касае, ваше величество. Не се тревожете — небрежно отвърна Епидим.
— В последно време изглежда нищо не ме касае — горчиво отбеляза кралят. Към него се приближаваше прислужник, понесъл поднос с храна.
Епидим спря внезапно и се обърна към особата.
— На ваше място, кралю мой, щях да се отнасям с… по-внимателен тон към генералите си. Не са рядкост монарсите, свалени заради липса на доверие в онези, които ги защитават — предупреди той.
— Не моята съдба ме притеснява, а тази на поданиците ми. Моите предшественици отпуснаха юздите на армията в отчаяните времена, надявайки се, че помощта ви ще доведе до бързия край на войната. Не е останал никой от живелите тогава. Може би е дошло времето отново да поема нещата в свои ръце — отвърна кралят.