— Обясни — изрече той, с омраза капеща от думите му.
Айви бавно се надигна от земята. Страх, болка — всякаква емоция бе напуснала лицето й. Чертите й придобиха безличен, трениран лик на незаинтересованост, съвпадащ изцяло с този на Етер. Устите им се отвориха едновременно и двете заговориха като една.
— Трябваше да бъде направено, Лейн. Тя те унищожаваше — изрекоха в неестествена хармония.
Внезапно снагата на Айви се пръсна в повей вятър, а забитият в гърдите й кинжал издрънча на земята.
— Къде е? — настоя Лейн, изтеглил меча си.
— Прогони я от ума си. Тя бе отрова. Правеше те невнимателен, заради нея допускаше грешки.
Малтропът замахна към нея с невероятна скорост. Етер успя да приеме вихрена форма, отхвърчайки настрани, преди отново да се материализира като човек зад гърба му.
— Тя може да е последната от вида ми. Мой дълг е да я защитавам! — беснееше Лейн.
— Дълг? Дългът ти се отнася към света. А ти го изоставяш! Губиш скъпоценни мигове в запазването на вражески опит да те поквари. Всеки би могъл да види, че нещата отдавна не опират до дълг. Вманиачил си се! Привързал си се! Това е… — тя не довърши вика си.
— Обич! — отвърна Лейн.
— Да, обич! А тя не я заслужава! Тя е скот! Слаба! Невежа! Непостоянна! Ти и аз знаем, че има само едно създание, достойно за теб! Аз съм могъща! Аз съм вечна! Споделяме всичко! Цел! Произход! А бивам избутана настрана от един провален експеримент с интелекта на дете — беснееше метаморфът. Прие формата на Айви. — Бих могла да бъда всичко, което поискаш от мен. Малтроп ли искаш? Така да бъде? Човек? — формата й се промени в тази на Миранда. — Ще го имаш! Бих могла да се превърна във всеки, получил от теб това, което ми бива отказано! — викна тя, приемайки обичайната си човешка форма и сграбчвайки отчаяно наметалото му. — Искам единствено доверието ти. Уважението ти! Привързаността ти! Искам само да бъда единствената за теб! Да получа мястото сред мислите ти, което ми се полага по право!
Пръстите на Лейн стиснаха оръжието. Омразата и гневът го обливаха на пулсиращи вълни.
— И ти ми говориш за вманиачаване? Дори не знаеш какво е обич, а я изискваш от мен? Не може да бъде поискана. Не разбираш. Айви ми е като дъщеря. Ти… Дори няма да се опитвам да ти обяснявам. За мен си мъртва. Кажи ми къде е!
— Не ще допусна да се самоунищожиш заради онази абоминация! — изпищя Етер.
Лейн оголи зъби, стиснати толкова силно, че проскърцваха.
— Мисли! — просъска той през тях. — Тя е Избрана, а ти си я предала. Всичко, което ще й се случи оттам насетне, лежи върху раменете ти. Каква цена ще изиска от теб съдбата, ако с нея се случи нещо? Как ли ще те накаже скъпоценният ти белег, ако тя загине?
Етер мълчеше. Съзнанието й не можа да игнорира думите на Лейн. Бавно осъзна действията си — а последиците от тях й се изясниха още по-болезнено. Вече на няколко пъти бе усетила прогарянето, остра, внезапна болка в главата, идваща откъм челото. Бе я игнорирала. Дори сега усещаше постоянно тъпо дразнене.
— Богове… откриха начин да ме унищожат. Трябваше да бъда унищожена в мига, в който я отведох настрана. Ако я убият… Трябва да я намерим. Отведох я заедно с част от другите примамки. Тригора трябва да я заловила! Трябва да я открием, преди да е станало прекалено късно! Докато не поправя грешката си, животът й е мой! — провикна се Етер, чист страх обагрил гласа й.
Превърна се в огън и се стрелна високо във все още тъмното небе.
* * *
Айви трепереше и се мъчеше да си поеме дъх. Все още се опитваше да проумее какво се бе случило, но не й бе останало много време за размишления. Жената, онази, от която Лейн бе побягнал, беше наблизо. В началото бяха се отдалечили на голямо разстояние от нея, спринтирайки, но сега тя яздеше кон. Айви трябваше да се напряга до крайност, за да се държи пред нея. Страхът, вкопчил се още от времето, в което бе видяла какво се случва с приятелите й, все още не я пускаше. През цялото преследване бе полагала неспирни усилия да не му позволи да погълне разсъдъка й и да я превърне в чудовището. Това щеше да й позволи да избяга, нямаше съмнение. Ала я притесняваше, че когато се събудеше — ако изобщо го стореше — щеше да се намира на непознато място. Така че трябваше да бяга.
Намираше се върху влажна алея в голямо поселище. Луната бе затулена от гъстите облаци. Въпреки големината на мястото, наоколо имаше малко хора. След десетилетията бран бе трудно да се открие град, който да не изглежда обезлюден. Поне това й носеше полза. Бе й позволило незабелязана да се добере до тази сенчеста, боклучива уличка. Айви приседна, опирайки гръб на студена и влажна каменна стена, стиснала за утеха очуканата дървена кутия. Вляво се простираше проход, отвеждащ зад една от сградите. Отдясно, на няколко десетки крачки — заледената градска улица.