Айви бързо осъзна колко глупаво бе да идва тук. Лейн бе подчертал, че местата с човеци трябва да бъдат избягвани, но тя не можеше да стори нищо. Чувстваше се привлечена към тях, сякаш мястото й бе сред тях. Сега съжаляваше за решението си. Всяка достигнала до чувствителните й уши стъпка биваше пречупена от ума й като приближаването на Тригора. Дишайки дълбоко, малтропът отчаяно се опита да прочисти ума си. Не можеше да се насили да повярва на видяното. Приятелите й просто бяха изчезнали. Опита се да прогони стъпките, изживявайки в ума си случилото се. Изчезването на Лейн бе изглеждало толкова познато. Жената не го бе очаквала, още по-малко предизвикала. Но ако не тя, тогава кой? Лейн ли го бе сторил? Магия ли владееше?
Изпита странен гъдел по гръбнака си. Извърна се към входа на алеята. Времето сякаш се забави. Върхът на излъскан меч улови малкото налична светлина, когато изникна. В дребното отражение върху острието очите на Айви се срещнаха с тези на другата. Тригора. Молейки се да не е била забелязана, Айви отстъпи назад колкото се може по-тихо, свивайки зад ъгъла на алеята. Приклякайки, насочи очи към земята, където бе седяла. Стъпките отекнаха по-наблизо. Твърдта отрази синьо-бялото сияние от кристалите в острието на генерала.
Айви се извърна, погледът й се насочи по дължината на прохода, нозете й бяха готови за бяг. Секунда по-късно сърцето й се сви. Пред нея имаше само още няколко крачки мръсен, заснежен калдъръм, свършващ до стена, издигнала се до покривите на обгръщащите я високи сгради. Задънена уличка.
Извърна се отново, но времето бе изтекло. Светлината на меча изглеждаше болезнено ярка сред чернотата на алеята. Тригора го държеше в готовност, очите й студено изучаващи малтропа, преценявайки способностите на стоящия пред нея звяр. Айви стисна клепачи и закри лицето с кутията, отстъпвайки към стената зад себе си.
— Как… как… не! Моля те, не — истерично заекна тя, синята аура на страха усилваща се напук на отчаяните й усилия.
— Мълчи! — нареди Телоран. Гласът й бе тих, но властен.
— Не, не тук. Не тук. Моля те. Има хора. Ако се променя, може да пострадат — през сълзи се примоли Айви, колкото на Тригора, толкова и на себе си.
— Тишина! Чуй ме, създание! — изрече елфът с приглушена настойчивост. Припомни си това, което знаеше за нея. Димънт бе споменал за име, което си бе измислила. — Айви!
При звука на името си, Айви спря и бавно погледна към преследвачката си.
— Айви… Айви ли ме нарече? Наставниците никога не ме наричаха така.
Малтропът вдъхна дълбоко миризмата на Тригора.
— Била си там. Когато ме заловиха. Но не си една от тях, нали?
— Аз съм генерал от Северното съглашение и съм се заклела да го защитавам. Сега ми кажи къде са другите. Обещавам ти, че не таим намерения да нараним когото и да е от вас.
— Къде са? Ти ГИ УБИ! А сега ме лъжеш в лицето и ми казваш, че не искате да ни нараните! — сопна се Айви. Изблик червено сияние освети алеята, когато преповтори в ума си сцената.
— Не беше мое дело — рече Тригора.
— Не лъжи! НЕ МЕ ЛЪЖИ! — кипна Айви. Дълбоко в себе си знаеше, че Тригора не би могла да е отговорна. Но въпреки това емоциите й, не получили облекчение в страха, потърсиха гняв. Тя се извърна, смъмряйки се. — Не тук.
Зъбите й се стиснаха, дървената кутия проскърцваше в ръцете й. Замъчи се да овладее емоциите си. Последното нещо, което искаше, бе да се промени тук, насред град.
Много бавно червената аура започна да избледнява. Тригора наблюдаваше предпазливо. Първоначално се бе съмнявала в описанията на притежаваната от Айви сила. Същината и интензивността бяха й изглеждали малко вероятни, дори невъзможни. Но сега имаше повод да промени мнението си. Не беше магьосница, но не бе нужно да си мистик, за да почувстваш количеството сурова енергия, както и скоростта, с която бе призована. Не биваше да подхожда лековато. Противопоставяйки се на инстинктите си, Телоран прибра меча в ножницата.
— Айви, погледни ме. Не съм тук, за да те нараня, не съм наранила и приятелите ти — каза Тригора, показвайки празните си ръце.
Присвитите очи на Айви сякаш я пронизваха.
— Ако не си била ти, тогава кой? И защо Лейн бягаше от теб? — попита тя, гневът й отслабваше, но все още бе осезаем. Бе примесен със значителна доза подозрение.
— Не мога да отговоря — отвърна Тригора.
— Не ми казвай това! Ти _си_ една от тях! Не може просто да ме оставиш! Ти… — впусна се Айви.