— А Миранда? Истина ли е, че тя… — започна да пита генералът.
— НЕ Е МЪРТВА! — отвърна Айви, изпреварвайки думите. — Всеки казва, че е, но аз говоря с нея. Зная, че е още жива, Лейн също го знае.
Това беше нещо ново. И ако бе истина, променяше значително нещата. Но нещо в припряността й накара Тригора да повярва, че това бяха самозаблудите на наивен ум. Все пак си струваше да бъде отбелязано.
— Много добре. Разкажи ми за Етер. Какви неща умее? — продължи Телоран. Останалите разполагаха само с оскъдни детайли за мистичното същество, а умението за създаване на копия изобщо не бе споменавано.
— Не зная. Много неща. Не искам да говоря за нея — възрази Айви. — Не желаеш ли да знаеш за мен? Аз също умея много неща!
— Метаморфът — настоя Тригора.
Айви изръмжа и скръсти ръце.
— Не! — нацупи се тя.
— Това не е игра, Айви. Прави, каквото ти казвам — предупреди властно Тригора.
— Но… Хубаво. Може да се превръща във вода и огън, и прочие. Също така може да се превръща във всичко, което докосне. Понякога отнема време. Изморява се бързо, защото пресилва всичко и… мрази кристали. Един от — тя поспря — наставниците заби кристал в гърдите й и тя щеше да умре, ако не бях аз. Аз…
— Теб ще обсъждаме после. Първо довърши за Етер. Кристалите винаги ли работят? Не разполага ли с някаква защита срещу тях? — рече Тригора, вкарвайки във фокус разсеяния ум на Айви.
Тя отново изръмжа.
— Не. Не мисля така… чакай. Да. Превърна се в едно от сребристите лазещи неща, което имаше кристал на главата и това вече не я притесняваше. Значи…
— Ако приеме формата на създание, притежаващо имунитет срещу този тип атака, получава и имунитета му — разсъди Тригора.
— Да… предполагам. Свършихме ли с нея? — почти умоляващо изрече създанието.
— Много добре. Какво искаш да ми кажеш? — отстъпи Тригора. Това бе най-нереалният разпит, който някога бе провеждала. В алеята сякаш се бе опитвала да жонглира с кутийка прахан и факла, а сега развличаше зажадняло за внимание дете. Започваше да се чуди колко от информацията, придобита от този увреден ум, бе достоверна.
— Мога да свиря, да танцувам, също мога и да пея. Искаш ли да чуеш? — изтърси Айви.
— Сега не е моментът. Къде си научила тези неща? — попита елфът. Със сигурност това не бе част от предоставеното й обучение.
— Не зная откъде, просто ги зная. И съм много добра. Гледай! — рече Айви, внезапно вдигайки калъфа от пода и започвайки да го отваря.
Още преди да е отворила закопчалките, мечът на Тригора бе в готовност.
— Спри! — предупреди тя.
Айви потръпна, сепната.
— Хей! Просто исках да ти посвиря на цигулка! — навъси се тя.
— Създание, докато сътрудничиш, ще ти позволя да се държиш по желан от теб начин, но не забравяй, че си мой затворник. Доверието е приемливо, но покорността е задължителна. Не съм твоя приятелка, а съм те заловила — изръмжа Тригора, насочила меча си на косъм от гърлото на Айви.
— Не би ме наранила — небрежно рече тя.
— Бих сторила всичко необходимо, за да постигна целите си. Смятай това за последно предупреждение! — решително изрече генералът.
Бе свикнала на вярност, подчинение и страх. _Нямаше_ да бъде пренебрегната.
— Но ние би трябвало да сме приятели. Не го ли усещаш и ти? Двете трябва да си помагаме — каза Айви, объркана от заплашителното действие.
— Не. Вярваш в това единствено, защото ти е било сторено нещо по време на създаването ти — кипна Тригора. Логиката настояваше да спре, да прекрати това си поведение. Не можеше да се насили да я послуша.
— О, какво ли знаеш ти. Погледни само каква грозотия носиш на ръката си. Кой би носил подобно нещо? — рече Айви със същия вбесяващ тон, сочейки към протегнатата ръка, държаща меча.
Тригора погледна към издутината под ръкава, която Айви бе посочила.
— Няма да се подиграваш на лентата ми — изрече Тригора, навивайки ръкав, за да открие лента от злато, гравирана с руни, здраво обгърнала ръката й. — Тя ми бе връчена преди да се закълна във вярност на четиримата генерали. Тя символизира почетната ми позиция начело на величествената армия на тази прословута земя. Денят, в която я махна, ще бъде денят, в който ще опозоря кралството и началниците си. Не е напускала кожата ми от деня, в който ми бе връчена.
Айви изви глава, за да погледне руните по-добре.
— Да угаси пламъците и задуши светлината? Какво означава това? — объркано запита тя.
— Какви ги бръщолевиш? — просъска генералът.
— Това пише. Има и други руни, но това казват малките. Искаш да кажеш, че не… — поде Айви, но внезапно нещо привлече вниманието й. — Той е тук — изрече тя, отново поглъщана от ужас.