Миранда отново поклати невярващо глава. Той говореше за предаването на приятеля си и връзката с врага си съвсем невъзмутимо, но в мига, в който станеше дума за оръжия, интересът му не познаваше граници. Преди да успее да възрази, Дезмър вече бе докопал жезъла й.
— Небеса. Кода още ли се занимава с това? Бих могъл да го подобря неизмеримо. Съществуват поне дузина руни, които биха повишили двойно съпротивлението му срещу враждебни заклинания. Плюс няколко еликсира. Да. Би могло да стане хубаво оръжие… Ух, ама това тежи. Те ли ти го дадоха?
— Не, Дийкън — отвърна тя. Вече знаеше, че беше безполезно да се опитва да подхваща теми, към които Дезмър не проявява интерес.
— Е, този Дийкън очевидно не е специалист по оръжията, защото големината, теглото и формата на този жезъл не са пригодени за човек с твоето телосложение. На кристала също не би се отразила зле малко работа, но не разполагам с нужното оборудване. Поне не тук.
Това бяха последните думи, които чу от него през по-голямата част от деня. Оттегли се в един ъгъл на помещението с оръжията и се потопи в работа, разлиствайки книги, избирайки подходящите инструменти и дълбаейки в жезъла. Известно време Миранда го наблюдава. Дезмър работеше с бързина, елегантност и ентусиазъм, на които девойката се възхити. _Наистина обича работата си_, помисли си тя. Но не след дълго умът й се насочи към други неща. Оттегли се в трапезарията и седна на един стол. Мин вече се бе отърсила напълно от старите люспи и поглеждаше към приятелката си, очаквайки внимание. Момичето приклекна на земята, за да я огледа по-добре. Погали малкото създание, чиито люспи сега бяха лъскави и гладки както в деня, в който се бе излюпило. И се замисли.
Насочи мислите си обратно към срещата с Тригора. Споменът бе мъчителен. Отчаяно се беше опитала да избяга. В отчаянието си едва не беше убила командира. А сега бе възможно през цялото това време Тригора да е била посветена на същата цел. Ако само Миранда се бе предала, всичко това можеше да бъде избегнато. Но пък ако го бе сторила, нямаше да помогне за призоваването на Избраната в Ентуел, нито щеше да научи толкова магия. Дори нямаше да е сигурна дали Лейн действително принадлежи към Петимата. Всичко това част от пророчеството ли беше? Част от орисаното, та тя да не научи истината, докато не си я заслужи? Толкова трудности бяха изникнали оттогава… Мислите й бяха прекъснати от влезлия Дезмър.
— А, отлично, дракончето си е сменило кожата — рече той, сгъвайки одеялото и изсипвайки съдържанието му в торба. — Това е много ценен и изключително рядък ресурс. Сещам се за най-малко дузина приложения.
— Значи постави одеялото не за удобството на Мин, а за да събереш по-лесно люспите? — запита Миранда, раздразнена, че още едно привидно добродетелно действие се е оказало фалшиво.
— Да. Би ли се изправила?
— Защо? — поинтересува се девойката.
— Трябва ми точната ти височина — изрече Дезмър, докато й подаваше ръка, за да й помогне да се изправи.
Миранда неохотно прие помощта. Той я огледа, карайки я да покаже и ръце. След като взе нужните мерки и остана доволен, белокосият я уведоми за това, сетне продължи:
— Преди да седнеш, предполагам би предпочела нещо по-удобно от пода за спане. Нямаме легла, само спални чували. Има и един резервен. Ако дракончето ти…
— Името й е Мин — прекъсна го Миранда.
— Ако Мин може да удържа пламъците си, не бих имал нищо против да й го отстъпя.
— Мин обича да спи отгоре ми.
— А на теб удобно ли ти е?
— Не възразявам.
— В такъв случай нека остане така. Разположи се, където намериш, макар че не препоръчвам мястото директно под отвора. Може да бъдеш разбудена доста грубо.
Миранда прие спалния чувал и го разстла, но още не й се спеше. Отново седна и потъна в размисъл. Вероятно бяха изминали няколко часа и нощта бе напреднала, когато капакът проскърца тихо и Лейн деактивира капаните, за да се спусне вътре. Дезмър бе твърде потънал в работата си, за да забележи завръщането му. Лейн седна срещу Миранда. Не носеше нищо със себе си. Дракончето се премести от нейния скут в неговия, нетърпеливо да сподели компанията си с другото си любимо същество в света.