Скоро откри димящата форма на Етер. Тя стоеше, опитвайки се да се овладее. Състоянието й бе почти неописуемо. Изглеждаше като застинала в преход между камък и огън. Огнени нишки пълзяха по черна каменна снага, засилвайки до бяло на всеки няколко секунди.
Чувайки приближаването му, тя се извърна. Очите й, пламтящи като два въглена, показваха смес от страх, отчаяние и гняв. Видът му бе достатъчен да я изстреля отново във въздуха, пламъците възвърнали си пълната сила.
* * *
Писъкът на Етер не бе останал нечут от генералите. Привлече вниманието на всички обитатели в града. Доскоро безлюдните улици сега бяха изпълнени с жителите, които бранта бе пощадила. Из тълпата пълзеше шепот. Разказваха се истории за чудовище или демон, наскоро всяло смут в друг град. Бе нападнало един от хората на краля. Същото чудовище ли бе това?
Тригора и Епидим излязоха на улицата една крачка след последния клиент на странноприемницата.
— Убедена ли си, че само двама идват за нея? — замислено изрече Епидим, невъзмутен от нарастващото около него неспокойство.
— Метаморфът и асасинът — каза Тригора. — Сила, която се колебая да посрещна без подкрепления.
— Ще има подкрепления. За начало ще предоставим малко евтино месо — рече Епидим.
Внушителният боец си проправи път през тълпата към средата на улицата.
— Внимание! Приближаващите създания са врагове на Северното съглашение! От този момент бивате привлечени на служба към великата Съглашенска армия. Отбранявайте тази сграда с цената на живота си! — излая той.
Страхът и съмнението тутакси отстъпиха на същински хаос. Някои трескаво диреха нещо, с което да се въоръжат. Повечето търчаха панически, търсейки някаква защита от касапницата, която несъмнено щеше да последва.
— Да не си се побъркал? Тези люде няма да удържат повече от миг срещу им! — запротестира Тригора.
— Един миг е всичко, от което се нуждая — заяви Епидим.
С това мъжът изчезна в кръчмата. Очите на Тригора се насочиха към небето. Въздухът бе нажежен от мощната топлина, излъчвана от висящата над улицата форма. Изгарящите бели цепки, служещи за очи, се впиха в елфа. Вили, отломки и всичко друго, което пощурялата тълпа бе в състояние да намери, напразно летяха към метаморфа. Преминаваха през огнената й снага, без да я наранят, за да паднат след това подпалени.
— Ти! Елфе! Доведи малтропа или ще погинеш — заповяда Етер.
Тригора стисна зъби, издигайки меч.
— Така да бъде — прогърмя метаморфът.
Огнената форма мигновено се стрелна към земята. Сблъсъкът отхвърли тълпата, насъбрала се под нея. Светлината на пламъците изчезна и метаморфът изчезна сред хората. Тригора издаде рязка заповед да се отдръпнат, но това не бяха войници. Думите й останаха нечути. Половината тълпа се опитваше да избяга, а другата — да се впусне в битка. Гръмовни стъпки надвиха дори рева на множеството. Каменното тяло на Етер безпроблемно се понесе през тях, опитващите се да я спрат биваха пометени като сухи листа.
Оръжието на Тригора бе изкусно издигнато в позиция да отрази атаката, но силата срещу й граничеше с тази на разбеснял се бик. Етер нанесе удар с опакото на ръката си, блъсвайки острието настрана. Сграбчи елфа за ръцете, притискайки ги към тялото й и издигайки я във въздуха. Безпомощната Тригора бе блъсната в стената на странноприемницата. Това я остави без дъх.
— ДОВЕДИ Я! — настоя Етер.
Проправеният от нея тунел сред хората бавно бе започнал да се изпълва. Местните се приближаваха. Стотици ръце я сграбчиха, опитвайки се да освободят обичния си генерал.
Обединената им мощ не направи никакво впечатление на елементала. С още едно мощно блъсване, Етер повтори искането си.
— ДОВЕДИ Я! — викна тя.
— Никога няма да я имаш — немощно отвърна Тригора, мъчително поемайки си дъх.
С вбесен рев Етер се обърна, запращайки Телоран в тълпата. Силата на сблъсъка пръсна останалите нападатели.
— Внимателно, метаморфе, още ми е нужна — долетя гласът на Епидим.
Очите на Етер се стрелнаха към покрива на странноприемницата, където той стоеше със самодоволно изражение.
— А и подозирам, че това дребно създание все още е нужно на теб — продължи генералът, издигайки мускулеста ръка, в която бе стиснал китката на безжизнената Айви.
Когато юмрукът му стисна по-силно, белегът върху челото на Етер припламна. Тя се отпусна на колене. Тълпата се хвърли отгоре й. Епидим се усмихна, отпускайки Айви отново на покрива. Обърна се, вдигнал високо алебардата си. Тясна ивица синьо-бяла светлина се издигна нагоре. На земята Тригора биваше асистирана да се изправи на крака и бързо се отправяше към беснеещата тълпа. Слабостта на Етер надали щеше да трае дълго. Трябваше да се възползва веднага.