— Какво става! Къде бяхте? Защо… _ох_! — заговори Айви, но бе прекъсната от осъзнаването на ужасната болка в рамото, до този момент останала незабелязана заради шока.
— Разчисти път. Трябва да я отведем на безопасно място — нареди Лейн.
— Очакват ме по-важни дейности — каза Етер, извръщайки очи към черната форма, понесла се към тях.
Лейн не хаби време в опит да я убеждава. Сграбчвайки Айви, асасинът скочи на стълбището на кулата и затвори капака, застопорявайки го. Секунда по-късно стените се разтърсиха от връхлитащите от всички посоки чудовища.
Айви се спъваше и се олюляваше, докато трескаво слизаше по стълбите. Болката бе ослепителна, зад нея се долавяше неясно усещане за осквернение, сякаш в ума й имаше нежелано присъствие. Правеше нещата да изглеждат далечни, безразлични.
Накрая достигнаха дъното на кулата, влизайки в сенчестата зала на църквата. Вратата бе директно пред тях, но Лейн се отдръпна и започна да се движи край стената, придърпвайки и Айви. Това бе най-масивната постройка в града, една от малкото, изцяло изградени от камък и следователно предоставяща реална защита. Дори и сред гръмовните звуци на беснеещата отвън битка, Лейн дочуваше приглушените гласове на притеснените местни жители и ужасените хленчове на плачещи деца. Трябваше да отведе Айви в безопасност. Ако бъдеше съзрян от струпалата се тълпа, щеше да се разрази хаос. Не можеше да си го позволи.
* * *
Етер се понесе към целта си. Епидим полетя към нея. Стрели с кристален връх разсичаха въздуха от всички посоки, но Етер вече не защитаваше крехък смъртен. Разполагаща с цялото си внимание, стрелците не успяха да я засегнат нито веднъж. Генералът повдигна оръжието си, кристалът в острието засия ярко. Етер наблюдаваше, внимателно преценявайки силата му, бързината на движенията му. Трябваше да разчете всичко до съвършенство. Още миг и вече се намираше достатъчно близо. Оръжието на Епидим се стовари с неизмерима мощ. Метаморфът се стрелна нагоре. Острието профуча през въздуха на косъм от вихрената й форма. Макар физическата заплаха да не я достигна, мистичното влияние на кристала притежаваше по-широко поле на действие, раздирайки самата същина на най-уязвимата й форма.
Ветровитата й снага се втвърди, стягайки се със стихийна сила и превръщайки се в камък. Стовари се върху врата на язденото от Епидим чудовище. Създанието се олюля под внезапната тежест, като за малко да падне.
Епидим понечи да нанесе втори удар, но Етер сграбчи дръжката на алебардата с каменните си лапи. За пръв път от началото на сражението, в очите на генерала проблесна тревога. Със сила, нетипична дори за масивното му тяло, той се опита да изтръгне оръжието от хватката й, но Избраната стискаше здраво, очевидно надминаваща го по крепкост. Без да е изричана никаква команда, драгойлът се стрелна към земята, приземявайки се на улицата. Етер усещаше как хватката на противника й отслабва все повече, същината на силата му потръпвайки при всяко мощно дърпане.
Вече нямаше съмнение. Епидим бе нищо без алебардата.
— Жалко създание! — изръмжа Етер, усещайки наближаващата си победа. — Ти си нищо. Разчиташ на артефакт, на _инструмент_, за силата си? Как изобщо си могъл да си представяш, че с подобна слабост си в състояние да победиш продукт на боговете?
— Един велик мислител е казал… — започна да цитира Епидим в немощен опит да запази хладнокръвието, изпълвало го допреди мигове. — Съсредоточаващият се върху слабостта на врага си е мъдрец, а забравилият силата му е мъртвец.
Проблясък на кристала зашемети Етер за миг, но това бе достатъчно за ордата близници и наметала, неусетно насъбрали се около тях. Заплашителната каменна форма на метаморфа не представляваше нищо пред стотиците нокти и мечове, сипещи удари отгоре й. Тя храбро напрегна сили, за да довърши започнатото, но враговете бяха прекалено многобройни. Потъна сред пълчището. Ноктестите й лапи за последно раздраха гърба на драгойла, преди да бъдат погълнати на свой ред.
* * *
Лейн водеше Айви по крайчеца на пътеката, която се виеше над залата. Раненото създание геройски потискаше сълзите си. Присъствието в главата й бе изчезнало внезапно и случващите се събития отново притискаха ума й с цялата си тежест, но тя успяваше да пази тишина и да потиска обгърналия я ужас.