Магьосницата безпомощно гледаше как сянката на момчето бива някак откъсната. То се строполи, сетне бавно се надигна, сдобило се с нова. Протегна ръка и стисна алебардата. Изражението на невинност и страх тутакси бе заменено с хладния, безразличен интелект, така свойствен за Епидим. Не се бе променил.
С плавно, упражнявано движение, генералът призова черния диск, от който бе видяла да пристъпва Димънт. Преведе откраднатото си тяло през него, точно когато девойката го достигаше. Преди Миранда да е успяла да стори каквото и да било, нищотата във въздуха се затвори, плисвайки вълна черна енергия, повалила я на земята.
Дийкън мигновено се озова до нея, помагайки й да се изправи. Ушите й все още пищяха, очите й още не се бяха адаптирали напълно, но видяното показваше, че не може да си позволи повече бавене. Хората вече излизаха на открито. Не знаеха какво бе причинило това, защо градът им бе разрушен. Страх, гняв и объркване замъгляваха главите им. Опасна комбинация, която се нуждаеше от нещо, върху което да се излее. Ако Миранда и приятелите й се мотаеха наоколо, местните щяха да си намерят така търсеният отдушник.
Дийкън и целителката се втурнаха към края на града. Там Лейн бе открил яздените от тях коне и вече бе успял да натовари Айви на гърба на един от тях. Другият бе зает от Етер, която със сигурност не бе в стихията си.
— Каква идиотщина — да използваш едно тяло, за да контролираш друго… — промърмори тя, докато се опитваше да разгадае как да контролира коня.
— Аз ще го насочвам, ти ще яздиш зад мен — рече Миранда, покатервайки се на седлото. Етер неохотно се съгласи.
Дийкън пък се настани на коня, понесъл Айви. Младежът се затрудняваше с управлението му почти колкото Етер, но успя да се справи. Само миг и вече бяха на път. Лейн вървеше пеш малко зад останалите. Разпръскващите се облаци изливаха светлината на издигащото се слънце връз тях, а в настоящия момент не бе особено желателно да бъдат видими. Дъждът, предоставил начин за сразяването на Епидим, бе измокрил животните до кости. След режещия мраз на севера, това си беше бърза рецепта за смърт. Трябваше да открият убежище — и то бързо.
След близо час действително намериха. За целта послужи гъста дъбрава, разположена в плитка долина. Бяха събрани дърва, бе запален огън (от който Етер побърза да се възползва), а не след дълго Лейн бе донесъл достатъчно улов. Когато топлината се върна в измръзналите им крайници и стана ясно, че не са преследвани, Етер не можеше да удържа повече езика си.
— Обясни — настоя тя.
Миранда замислено се взираше в земята.
— Струва ми се, че Миранда се нуждае от няколко мига. Бих се радвал да… — услужливо предложи Дийкън.
— Ти Избран ли си? — попита Етер.
— Не съм, но… — понечи да обясни младежът.
— Тогава не говори в наше присъствие. Миранда, отговори — отново настоя метаморфът.
— Напразно беше… — каза девойката, поклащайки глава.
— Какви ги мърмориш? — сопна се Етер, която не бе свикнала да бъде така открито игнорирана.
— Той беше обикновен човек! — гневно изрече Миранда през стиснати зъби, а очите й бяха насълзени. — Ардън и Епидим не са били един и същи човек. Човека убих, но Епидим продължава да живее. Убих го без причина! _Без причина!_
— Оръжието — алебардата. Изглежда съхранява някакво същество. Именно то е врагът ти. Този Ардън е бил единствено гостоприемник — обясни Дийкън.
Лейн наблюдаваше от другата страна на огъня с поглед, който указваше, че знае как се чувства тя.
— Никога не бях отнемала човешки живот преди. Никога. Сега го сторих, без да постигна нищо. Бедният човек трябваше да умре, защото бях прекалено глупава да съзра истината — с треперещ глас продължи девойката.
— Да. Убедена съм, че го смяташ за потресаваща трагедия, но ни спести емоциите си за друг път — подмина това Етер. — Настоявам за отговор.
— С риск да те разгневя повече, почитаема Избрана, струва ми се, че би било по-удачно аз да задоволя любопитството ти, докато Миранда… — поде Дийкън.
— Вече те предупредих веднъж — сурово изрече Етер.
— Всичко е наред. Дължа им обяснение — сковано каза Миранда.
И тъй тя започна да си припомня историята — история, за която тая пламенната надежда, че ще достигне и до вас. Тя започва от мига, в който останалите смятаха, че животът на Миранда е приключил, в най-дълбокото ниво на Димънтовата менажерия. Ако имах сили, не щях да почивам, дордето и последното слово не бъдеше вписано. Но уви, годините превиват раменете ми. Имате думата ми. Щом следващият стилус заработи, остатъкът също ще бъде предаден. Истината е прекалено важна, за да бъде захвърлена в забравата на вековете.