— Не съм забелязала. Май не. Защо? Притесняваш се за него ли?
— Не, не за него. За евентуалните му противници.
— Не разбирам — рече момичето.
— Когато… когато носи оръжие, особено някое от моите, той е елегантен, тих, прецизен убиец. Невъоръжен е съвсем друга работа. Жесток, яростен. Връща се към нещо първично. Бих казал, че е дори по-смъртоносен, но по начин, който е непогрешимо животински — каза Дезмър с потръпване.
— Какво те е грижа?
— Ако някой трябва да умре, тъй да бъде, но няма нужда от жестокост. Трябва да завърша оръжието му. Но преди това трябва да приключа с твоето, както и с документацията. Толкова много работа, а само седем дни, за да бъде свършена — промърмори той, докато се връщаше към делото си.
Миранда се върна в стаята с масата, където бе поставила спалния си чувал и си легна. Но колкото и да се опитваше, не можеше да заспи. Чувстваше се по-удобно на замръзналата земя, отколкото в това място. Повдигаше й се от знанието, че всичко наоколо е било купено с кръв. Как можеше мирът да зависи от такива извратени умове? Успя единствено да се потопи в лека дрямка, периодично прекъсвана от странни звуци или миризми, разнесли се откъм работилницата на Дезмър. Мин, настанила се отгоре й, спа спокойно както винаги до предполагаемата утрин. Когато дракончето се надигна, Миранда реши, че е крайно време да изостави безплодното преследване на сънища. Отиде в ателието на Дезмър.
Полуелфът бе видимо уморен и се наслаждаваше на работата си върху жезъла. Забеляза влизането й и гордо й показа творението си. Девойката взе тояжката си от ръцете му. Бе много по-лека. Дезмър бе издялкал голяма част и я бе оформил внимателно. Пръстите й се захващаха удобно и с лекота. Цветът бе различен, нашарен с по-тъмни цветове, които караха допреди бялата повърхност да наподобява сива дървесна кора. Повърхността бе обагрена с множество дребни, търпеливо издълбани символи. Зърна същите символи да красят дръжките и остриетата на почти всички оръжия в помещението. Допирайки жезъла до пода, Миранда установи, че височината му вече беше много по-съразмерна. Подобренията бяха очевидни, макар да се чудеше на необходимостта на някои.
— Защо си потъмнил цвета? — попита тя.
— Страничен ефект от разтворите, в които го накиснах, за да го подсиля. Естествено дърво с подходяща за ръката ти дебелина не би било достатъчно здраво. Бих могъл да възстановя предишния цвят, ако желаеш.
— Не държа особено. А символите?
— Руни. Лейн ги употребява с успех от години, така че не виждам причина защо ти да не правиш същото. Той не знае и думица магия, както вече казах, така че се нуждаеше от нещо, което да превръща защитните му сили в ефективност и срещу магия. Тези руни ще ти позволят да се защитаваш от насочени към теб магии със същата лекота, с която би блокирала физически удар. Можеш да отразиш огнено кълбо като че е камък — или да пръснеш защитно заклинание сякаш е стъкло. И всичко това без да изхабиш и частица от силите си. Естествено, по-силните заклинания са по-трудни за отбиване, точно както някой по-голям камък би те затруднил. Също така, макар да имам пълна вяра в уменията си, не мога да гарантирам, че подобренията ще работят срещу всички магии. Областта неспирно се променя.
Миранда претегли силата на доста по-тънкия инструмент. Докосвайки го за пръв път в течение на ден, девойката бе изумена от яснотата на ума, която това й донесе. Определено ефектът не бе толкова забележим преди. Забелязал изражението й, Дезмър предостави обяснение.
— Освен всичко друго, подложих дървото на специална обработка, така че то подсилва концентрацията и в отсъствието на кристал. А с кристал ефектът е двоен. Полезно, нали?
Девойката се възхищава на постигнатото в продължение на още няколко мига, сетне в ума й пропълзя подозрение.
— Сторил си това, за да повишиш стойността на главата ми, така ли е?
— Небеса, не! Не _само_ това. Нуждаех се от малко практика в изработката на мистични оръжия. Почти никога не ми се удава възможността. Но се радвам, че ме обвини. Това показва, че постепенно придобиваш по-нормален поглед върху околните — ухилено каза Дезмър, докато търсеше наоколо за хартия, мастило и перо.
— _Нормален_? Допуснах най-лошото за теб!
— И не сгреши напълно. Ще откриеш, че рядко грешиш, когато допускаш най-лошото за останалите — отбеляза той, намирайки висококачествен пергамент и мастило.
— Това е отвратително! — възрази тя.
— Опровергай ме — каза белокосият, потапяйки перото, за да започне да пише със забележителен калиграфски стил.
— Какво пишеш?
— Документация. Страшно много бумащина има около закупуването на земя.