Не след дълго стана ясно, че късметът не бе на нейна страна. При пристигането им в селото бяха извадени от вира под водопада, преди водата да е потекла с все сила. Сега планинският рев нарастваше непрекъснато. Не след дълго чу разплискването на неуморните струи. Не лазеха напред, както Миранда се бе надявала. Направо бушуваха. Девойката се опита да побегне, но хлъзгавината на пода не позволяваше. Накрая спря и завърза торбата с припаси за кръста си. Нямаше да може да избегне водата. Мин, далеч несъгласна да посрещне съдбата си с чакане, хвърли умоляващ поглед към приятелката си. Съзирайки ужаса в животинските очи, момичето разбра, че ревящите води са ги настигнали.
Стената ледена вода се стовари отгоре й със силата на побеснял бик. Девойката бе пометена напред далеч по-бързо, отколкото можеше да тича. По-бързо и от конски бяг. Миг по-късно се блъсна в познатата снага на дракончето си и се притисна силно към ужасеното създание, докато с другата ръка стискаше жезъла си. Сред хаоса на бушуващата стихия не разполагаше с много концентрация, която да отдели за светлина. Частицата спокойно съзнание бе изцяло ангажирана със смътни заклинания, целящи да запазят нея и спътничката й от премазване в стените. Нямаше как да определи колко от пещерата бе прекосила, тласкана от водите, а мержеливите спомени за пътя, по който бе дошла, нямаше да й помогнат да се ориентира, дори и ако оцелее.
Пътуването пряко волята й престана да я отвежда нагоре и удвои скоростта си. Водите отнасяха Миранда по ставащото все по-стръмно нанадолнище. За миг девойката се зачуди дали това развитие на събитията е в нейна полза. Както винаги, съдбата побърза да даде отговор. Подът под краката й внезапно изчезна и девойката полетя. Пусна Мин и опита левитация. Но имаше причина планината да представлява такова предизвикателство и за воини, и за магьосници. Богатите на кристал скали разрушаваха всички магии, с изключение на най-простоватите. Това заклинание явно също попадаше в категорията на сложните, тъй като девойката скоро почувства мистичните енергии да се разсейват. Усети остра болка в корема при сблъсъка си в стена. Инстинктивно посегна с две ръце, панически търсейки някаква опора. Някак успя да се задържи за грубата скала. В продължение на един дълъг миг се държа здраво, възстановявайки се от липсата на дъх, предизвикана от удара. Отвори очи, макар това да бе безсмислено — пуснатият от нея жезъл не излъчваше светлина самостоятелно. Така че първо трябваше да го _намери_. Тъй като го бе изпуснала в пропастта при удара в стената, изглеждаше по-вероятно жезълът да намери _нея_, отколкото _обратното_. Докато прехвърляше из ума си ограничените възможности, с които разполагаше, Миранда усети побутване по рамото. Неочакваното усещане едва не я събори от стената.
— Мин! Ти си добре! — викна тя.
Естествено, животинката се намираше в стихията си. Можеше да пълзи по неравните стени със същата лекота, с която вървеше по пода. Дракончето извади топлия си език и облиза ушите на приятелката си, благодарно за превеждането през водата.
— Да. Няма за какво. Сега е време да ми се отплатиш. Не мога да вися на скалата вечно. Трябва да откриеш тунел, който да извежда навън, или поне някаква тераса, на която да отдъхна — каза Миранда.
Мин запляска с криле и полетя във въздуха. За момент девойката се почуди как дракончето ще вижда сред мастиления мрак. Миг по-късно създанието избълва огнен стълб, окъпал сивите стени и пенещата се вода в жълто сияние. Проницателните очи на Мин огледаха скалата. След още миг тя отново се намираше до Миранда. Насочвана от побутвания с драконова опашка, девойката успя да се изкачи до една тераска.
— Не предполагам, че ще си в състояние да намериш тояжката ми. Изпуснах я, когато се ударих в стената — обърна се към приятелката си Миранда, смятайки, че Мин е седнала до нея.
Когато протегна ръка, за да възнагради създанието с няколко почесвания по главата, девойката установи, че е сама на терасата. Очевидно Мин възнамеряваше да й угажда. След няколко огнени струи по-късно към компанията на момичето се присъедини изключително доволно драконче, стиснало жезъл в уста.
— Браво, Мин. Добро момиче — рече тя, търсейки пипнешком драконовото чело и започвайки да го гали.
Мин потръпна от удоволствие и тежко се отпусна в скута на Миранда, размествайки тежката торба, която Дийкън й бе пробутал. Разнесе се метално дрънчене, което предизвика мисли, какво ли младежът бе определил като «неща от първа необходимост». Мин си бе заслужила и изискаше още много милване, преди да й позволи да задоволи любопитството си. Девойката използва жезъла си, за да призове светлина, с чиято помощ да разгледа торбата. Първото извадено нещо бе страница от книга с магии. Отдели един миг, за да се огледа разкъсания ръб. Дийкън отделяше за книгите си повече грижи, отколкото за самия себе си, а когато бе узнал, че Миранда планира да последва Лейн, бе откъснал тази страница, без да се замисля. Беше стара, личеше си. Каквото там използваха в Ентуел за хартия бе придобило странен махагонов цвят. Черните букви се разчитаха трудно върху червеникавия фон. Грижливо я прибра. Металното издрънчаване се оказа солиден кинжал. Несъмнено щеше да се окаже от полза. Имаше комплект бинтове и еликсири. Досетливо от негова страна. Накрая откри и стилус, нямаше съмнение, че бе онзи, който непрекъснато носеше със себе си. Прокара пръсти по писалото, преди да прибере и него.