Някакво тревожно чувство не я оставяше на мира. Това бе важно. Не можеше да обясни защо, но трябваше да узнае какво означава. Изскърцването на капака и профучаването на остриетата прекъсна мислите й.
— Миранда! Бързо! Не съм сигурен още колко ще мога да държа олоите настрана! — викна Дезмър, мъчейки се да надвика силния вятър, който фучеше в отвора.
Миранда мушна книгата в торбата си и побърза да се изкатери. Нужното за покупката злато биваше пренасяно в двадесетина малки сандъчета. Макар всяко да побираше само четири-пет слитъка, тежаха повече и от олово. Бе спуснато въже, към което девойката да ги привързва едно по едно, а обединените усилия на Лейн и Дезмър ги изтегляха на повърхността. Мин, заинтересувана от случващото се горе, пролази до тях и скоро сандъчетата започнаха да се издигат много по-бързо. Дракончето бе разгадало целта на играта и се бе присъединило, стискайки въжето с уста, добавяйки непропорционалната си сила към мишците на двамата. Скоро всички сандъчета бяха изтеглени. Миранда се вкопчи във въжето, за да бъде извлечена на свой ред.
На повърхността бе нощ. Земята около тях бе покрита с тънка мъгла, която миришеше силно на горяща дървесина. Ужасяващите кафяви създания, охраняващи местността, ги бяха заобиколили напълно, стоейки точно там, където мъглата изчезваше. Карета с четири коня очакваше пътниците си. Точно каквато бе поискана — елегантна, но здрава. Не безвкусна пищнотия, а добре изработено превозно средство. В задната част имаше голям багажник, натъпкан до пръсване със скъпоценния товар. Пред него имаше удобно място за пътниците, на свой ред предшествано от покритото място за кочияша. То бе празно.
Дезмър се приближи до нея. Бе облечен в същите дрехи, както когато бе напуснал, увит до крайност в зимни одежди, положил старание да му е топло и да остане неразпознат. Лейн не се бе дегизирал въобще. Носеше светлосиво наметало с бяла подплата и семпла туника отдолу. От колана му висеше нов меч, прибран в ножница.
— Да тълкувам ли присъствието ти като знак, че си решила да ни помогнеш? — запита Дезмър, отваряйки й вратата на каретата.
— Определено нямам желание да прекарам остатъка от живота си в онази дупка. Ще видим дали ще ви помогна или не. Първо искам да науча повече — каза тя, докато пристъпваше вътре и поставяше торбата и жезъла на пода.
— Добре, добре. Не бих и очаквал да се заемеш без изчерпателни инструкции — отвърна белокосият, започвайки да затваря вратата.
— Ти няма ли да се качиш?
— Скоро ще се зазори, а кочияшът ни все още е на няколко часа. От Лейн няма по-добър, но дори и той не може да управлява карета посред бял ден. Аз ще бъда на капрата, докато срещнем кочияша.
— Ами Мин?
— Във всяко едно твое описание винаги се изтъква, че те придружава дракон. Тя ще трябва да остане с Лейн.
Сърцето на Миранда се сви, когато Мин се обърна към Лейн, хвърли й прощален поглед и изтопурка до него.
— Що се отнася до теб, в каретата има одежди — препоръчвам ти да се преоблечеш, докато си сама — каза Дезмър, затваряйки изцяло вратата.
Миг по-късно каретата се втурна напред. Миранда се огледа. За пръв път в живота си се возеше в покрита карета, като се изключи доста неприятното пътуване в черната каруца след залавянето от плащовете.
Седалките бяха тапицирани с тъмночервено кадифе. Врати, които бяха по-добре изработени от онези от детството й, не допускаха и най-малкия полъх. Пред всеки от стъклените прозорци, по един от които имаше върху всяка врата, бе спусната завеса, целяща да спира любопитните очи, но да пропуска светлината, както и тежка драперия от същото червено кадифе, предназначена да пази сянка. Миранда спусна тънките завеси и огледа дрехите. Изящни. Дантели, лен и… коприна! Бе виждала жени да плащат цяло състояние за подобни дрехи. Роклята и фустата й бяха точно по мярка, сякаш ушити точно за нея. Зачуди се за миг как Лейн е успял да се сдобие с това, но мислите й не се задържаха дълго над това разсъждение, привлечени от лъскавата кожена връхна дреха, която щеше да я пази от вцепеняващия студ.
Кожата не бе необичайна гледка из севера. Ако някой изоставаше вездесъщото сиво наметало, то обикновено бе в полза на одежда от груба кожа. Но в тези случаи представляваше просто кожа, понякога дори необработена, метната около раменете и пристегната в кръста. С новата й дреха нещата съвсем не стояха така. Миранда облече и нея. Също й беше по мярка — и предостатъчно топла.
Ако възнамеряваха да остане неразпозната, със сигурност бяха свършили отлична работа с гардероба. Самата тя не се чувстваше като себе си. Купчината износени дрехи на пода на каретата наподобяваха истинската й същност по-безпогрешно и от огледало. След като набута предишното си аз в торбата и се опита да промени косата си в нещо по-съответстващо на облеклото, девойката дръпна една от завесите и надникна навън.