След няколко минути срещнаха друг пътник, отправил се в противоположна посока. Възрастен мъж с шейна, която почти се разпадаше. Наметалото му бе толкова раздрано, че качулката бе станала безполезна. Затова бе заменена с кожена шапка, която повдигна, докато се разминаваха. Миранда му се усмихна. За пръв път някой й обръщаше внимание на път. Девойката се отпусна в меката седалка и се замисли защо хората бяха толкова склонни да игнорират себеподобните си — и толкова готови да раболепничат пред по-висшите. Каретата спря при изчезването на пътника. Дезмър се появи пред прозореца и отвори вратата.
— Завесата вдигната ли беше? — запита той.
— Да.
— Спусни я. Би трябвало да си по-предпазлива.
Тя се подчини и отново поеха на път. Беше прекрасно най-сетне да пътува в лукс, но без Мин, която да й прави компания, момичето чувстваше как предишната самота бавно започва да се промъква. Чувство, забравено след откриването на дракончето, определено не й се нравеше. Вдигна чантата от пода и извади стилуса. Търкаляйки го бавно в дланта си, момичето се замисли за мъжа, който й го бе дал. Изваждайки и откъснатата страница, девойката я прокле, задето не бе изписана от ръката му. Драсна със стилуса по страницата. Тънка черна линия бързо засъхна подире му. Бе омагьосан да пише без мастило. В Ентуел нямаше да впечатли никого. Тук представляваше същинско чудо. Усмихвайки се, тя продължи да се възхищава на простия писец. А умът й се върна към по-щастливите времена.
* * *
Междувременно на една гора и планина разстояние, Дийкън седеше на масата си. Все повече се затрудняваше да се съсредоточава върху работата си, а самоналожените крайни срокове бързо изоставаха. През целия си живот бе спазвал времевите разписания, които сам си създаваше. Изправен пред обезкуражаващата задача да запише всяко късче сива магия, което бившият му наставник не си бе направил труда да отбележи, ако не се бе придържал към стриктни разписания, нямаше да е в състояние да я завърши през целия си живот. Благодарение на усърдието си бе преценил, че след пет години ще е приключил със записването на преподаденото от Гилиъм и ще пристъпи към собствената си работа.
Но това бе преди. А сега бе изостанал с цял том.
А наместо да пише, мъжът се взираше в отсрещния празен стол. Движение привлече вниманието му. Писалката треперливо се повдигна и докосна хартията. Бавна, мързелива линия обагри един от ъглите. Дийкън напрегнато зачака още движения. Когато такива не последваха, той откъсна страницата и жадно плъзна очи по ивицата. Тя я бе начертала.
Бе й дал стилуса като нещо, което да й бъде полезно, инструмент, който да облекчи пътя й. Едва впоследствие бе предположил, че магията може да се запази, без значение от разстоянието. В мига, в който го бе осенила тази мисъл, мъжът се бе втурнал към хартията, за да провери дали някоя от нанесените думи не е изписана от чужда ръка. Оттогава насетне всяка утрин се будеше с надеждата да види нещо ново. Нещо от нея. Бавно проумя колко откачено бе това. Това беше обикновена драскулка. По нищо не се различаваше от някоя безсмислена рязка, която самият той би могъл да остави върху хартията. Защо тогава значеше толкова за него? Опита се да си внуши, че е заради задачата й, че не може да откъсне мисли от нея, защото бе част от пророчество.
Лъжа. Пророчеството бе последното нещо, изникващо в ума му, когато си мислеше за нея. Нямаше друго. Когато тя бе в мислите му, за друго не оставаше място. Напрегна сили да се отърси, прибирайки хартията в едно чекмедже. Нямаше какво да се прави. Щяха да минат месеци, преди пътят отново да е достъпен и тя да може да се върне. А дотогава, щеше да се залисва с магия. Ако не можеше да записва, поне можеше да учи. Изправяйки се и отивайки до един от рафтовете, Дийкън измъкна от него том, който бе написал преди години. Отгърна на една страница в средата, приютила заклинание, на което така и не бе успял да намери употреба. Далекозрение. Може би… скоро щеше да му намери приложение.
* * *
След няколко часа Дезмър отби каретата встрани от пътя и се присъедини към Миранда в купето. Сядайки на срещуположната седалка, той размота няколко слоя от зимното си облекло, докато отдолу не се появиха одежди, чието фино изящество не отстъпваше и на йота от нейните. Изправяйки се, той повдигна седалката, за да разкрие голяма кухина, която очевидно бе исканото от него скривалище. От въпросното скривалище измъкна купчина пергаменти.