— Какво има? — раздразнено се сопна тя.
— Къде желае мадам… — поде той.
— Господарке Алексия Адриана Теселор, не мадам! Ще се обръщаш към мен с господарке Теселор. Искам да бъда в мините на Гросмър до три дни — заяви високомерно девойката.
Кочияшът, донякъде смаян от вихрушката заповеди, се поколеба.
— Какво висиш? Мърдай! — рязко рече тя, отпускайки завесата.
— Прекрасно изпълнение — каза тихо Дезмър, след като каретата бе потеглила. Изпълзя изпод седалката.
— Убедително ли беше? — запита Миранда, някак горда от себе си.
— Забележително. Но снижи глас. Тук си сама. Предстои ти да научиш много. Три дни може и да не са достатъчни.
Остатъкът от деня премина по същия начин както времето, прекарвано в Ентуел. Дезмър й обясни всичко, от което се нуждаеше за придобиването на мините колкото се може по-бързо, евтино и лесно. Научи цената на рудата, успехите в досегашните години и вероятните успехи занапред. По залез главата й се въртеше. Каретата започна да завива, показвайки наближаването на град.
— Ето пари. Дай ги на кочияша, когато отвори вратата. Богатите никога не плащат лично. В тази чанта на пода има пет ката дрехи. Ще я вземе, без да му заповядваш. Отседни в най-добрата стая на най-добрата странноприемница в града. Няма да се наложи да ги търсиш, това също е работа за кочияша. Аз ще остана в каретата — е, за нуждите ще се измъквам, разбира се — каза Дезмър, оттегляйки се в скривалището.
— Чакай, а златото? Просто така ли ще оставим каретата? Ще бъде откраднато.
— Лейн се навърта някъде наоколо. Ако някой докосне сандъците с пръст, ще се наложи да си го прибере от земята, ако държи да си го запази за спомен — отговори той, докато изчезваше.
Миг по-късно вратата се отвори.
Без да каже дума, Миранда блъсна торбата с пари в ръцете на кочияша и протегна ръка, за да й бъде помогнато да слезе. Той го стори, сетне влязоха в най-добрата странноприемница, която можеше да се намери в околностите. Не беше отдаваща стаи кръчма, каквото място девойката би избрала. Разликата стана очевидна от мига, в който кочияшът й отвори вратата. Гъмжеше от внимателни прислужници, а стаята бе забележително удобна, първото истинско легло от напускането на Ентуел. Сготвената в кухня храна също бе приятен лукс.
Разбира се, през целия престой тя не пропусна да омаловажи качеството и на най-дребните неща. Щеше да е подозрително, ако не го правеше. Да спи сама бе по-неприятно, отколкото си спомняше. Още по-лошо бе, че остави торбата си от Ентуел в каретата, така че не разполагаше с никакво занимание, освен да се взира в боядисаните стени на стаята, докато не стане време за потегляне. След като напусна странноприемницата, бе отведена обратно в каретата и отново пое на път. Дезмър се измъкна от скривалището, намусил черти. Държеше книгата, която Миранда бе взела със себе си.
— Това какво прави тук? — рязко прошепна той.
— Вътре открих нещо, за което исках да те запитам. Защо си ми ровил из нещата? — пораздразнено запита тя.
— Прекарах нощта в каретата. Трябваше да си намеря занимание. Но да оставим това. Тази книга съдържа много ценна информация. Не трябва да напуска хранилището.
— Е, не знаех това — каза Миранда.
— Да беше се поинтересувала. Какво искаш да ме питаш? По-добре въпросът да е първокласен, за да оправдае подобно нарушение.
Миранда взе книгата и отгърна на тормозещата я страница. Посочи зачертания ред и му подаде книгата. Дезмър едва бе погледнал към него, когато стисна очи и с отсечено движение затвори кориците.
— Какво? Ти дори не го прочете — каза тя, вземайки книгата от ръцете му и опитвайки се да намери страницата отново.
— Не е писано от мен. Ако не е от мен, значи е от Лейн. Ако го е написал той, значи не е искал да узная. Ако той не е искал да узная, значи и аз не искам да узная — рече белокосият, затваряйки книгата отново.
— Ако не е искал да знаеш, защо го е записал?
— Няма значение. Той знае, че уважавам тайните му. Не бих го прочел.
— Кажи ми какво пише.
— Ако можех да измисля начин да го сторя, без самият аз да го прочета, с радост. Защо толкова държиш да узнаеш?
— Тази бележка е писана непосредствено след… клането в Кенвард. А споменава Кенвард. Как е възможно това? Освен мен и чичо ми други оцелели няма.
— Нямам представа. Мога да кажа само, че каквото и да означава този ред, описва задача, която е повлияла по някакъв начин на Лейн. Ако искаш отговор, питай него, защото последното, което искам, е да му дам причина да изпитва недоверие към мен.
Мистерията на Лейновата бележка остана неразрешена, но Дезмър съумя да я погребе под още два дни напътствия. Когато колелата на каретата трополяха по каменистия път към Гросмъровите мини, на Миранда й се струваше, че знае за тях повече, отколкото самият собственик. По-слабо бе разбирането й за потайностите на изкуството на пазаренето. Винаги бе успявала да договори изгодна цена, когато се бе налагало, но при суми с такъв мащаб нещата бяха различни. Дори и когато Дезмър изложи ясно всеки ход, който тя трябва да предприеме и всеки вероятен отговор, Миранда само се обърка повече.