— Така е. Останалото е в каретата — прозина се Миранда. — Събирай си багажа. Искам да се махнеш от собствеността ми още днес.
— Донесли сте цялата… Днес?! — заекна Лутер Гросмър, трескаво търсейки из заплетения си ум за какво да възрази. — Имам семейни реликви от цели поколения, имам…
— Имаш един ден да ги изнесеш. Но аз съм благоразумна жена. Каквото не можеш да отнесеш със себе си, ще го закупя. Още десет хиляди стигат. Това прави седемдесет хиляди за земята, работниците и имението. Слугите си можеш да вземеш със себе си или да ги освободиш. Част от моите скоро ще бъдат тук. И прати някой да каже на работниците, че за остатъка от деня са свободни — каза Миранда, усмихвайки се широко, достигнала финалната цена.
Гросмър престана да възразява. Отпрати работника и изчезна вътре. По залез всичко, към което бе особено привързан, беше натоварено в керван коли, обикновено използвани за превоз на руда. Набързо предостави описание на ежедневната работна рутина на мините и пое на път. За улеснение, останалото злато бе извадено от багажника на каретата, в която Миранда бе пристигнала, а след като Дезмър потайно се бе промъкнал с все багажа си в имението, колата бе предоставена на Лутер Гросмър и също толкова пълничката му съпруга.
Миранда наблюдаваше през прозореца на все още великолепно мебелираното имение как и последната кола от кервана се скрива от поглед. Тогава въздъхна тежко и се отпусна в тапициран фотьойл.
— Не беше най-добрата цена, но като цяло забележително първо представяне — каза Дезмър, сепвайки девойката с внезапната си поява.
— Дадох сумата, която ми каза. А и в сандъчетата в спалнята все още има слитъци на стойност двадесет хиляди златни монети. Би трябвало да е повече от достатъчно, за каквото сте намислили — сопна се Миранда.
— Спокойно. Не бих искал ролята да развали инак приятния ти характер — рече белокосият. В гласа му нямаше и следа от сарказъм. — Кухнята е добре запасена. Ще желаеш ли нещо?
— По-късно… — отвърна девойката. Бе изтощена.
— Почини си. Утре ни чака голям ден — каза той, преди да изчезне.
Известно време Миранда седя в празното имение. Заобикаляха я стая подир стая богато украсени мебели. Ако бе в по-добро състояние на духа, щеше да осъзнае, че е осъществила детската си мечта. Ето че се намираше в обширно имение, облечена в изящни дрехи, струващи цяло състояние, а единственото нещо, което чувстваше, бе празнота. Докато ядеше храна, която като малка не бе могла и да си представи, мислите й се насочиха първо към Мин, сетне и към Дийкън. Унасяйки се, все още мислеше за него.
На сутринта Дезмър я събуди.
— Наслаждаваш ли се на сладкия живот? — запита той.
Девойката въздъхна.
— Какво следва? Бих искала да оставя тази досада зад себе си — простена Миранда.
— Сигурно ще останеш доволна да узнаеш, че днес ще играя ролята на твой лакей — поне докато не намерим роб, комуто да се доверим.
— Роб? — запита момичето. — Не. Те са работници. Получават заплата.
— Мм. Да. В случай че не си забелязала, намираме се в планината, а единствените коне принадлежат на стопанина на мината. Спечелените от тях пари отиват за… стая и храна. Доста умна система — обясни Дезмър.
— Как може да казваш това? — съсна Миранда.
— Казах умна, не етична или морална — белокосият сви рамене.
Девойката потръпна, преди да запита:
— Защо вече е безопасно да си показваш лицето?
— Защото са останали само роби. Уверявам те, никакви прокламации за смъртта ми не са ги достигнали.
Двамата се навлякоха и се отправиха към помещенията на работниците, които представляваха малко градче от приличащи си колиби. Дезмър нареди на двама от първите срещнати да се заемат с количката, която раздаваше дневните дажби. Те се заеха.
— Каква точно е целта на всичко това? — прошепна Миранда.
— Трябва да открием човек, който да предложи «офертата» — отговори Дезмър. — Причината за покупката. Предлагаме свобода в замяна на услуга.
— Наистина? Искаш да ми кажеш, че самите ние не бихме могли да го сторим? — запита девойката.
— Със сигурност бихме могли — каза белокосият. — Всъщност, ела с мен!
Вратата на една от колибите бе отворена. Вътрешността й представляваше стая с простовато легло, опряно до стената. Намиращите се вътре мъж и жена скочиха на крака, когато изискано облечените странници влязоха. Кимнаха навъсено, когато Дезмър изсипа черпак яхния в съда над нищожния огън и постави пита хляб край него. Това струваше една медна монета.
— Внимание, роби. Ако желаете свободата си, ще я получите в замяна на услуга и капка от кръвта си — обяви Дезмър.
По лицата на робите изникна объркване.