— Това… това няма да е необходимо. Дажбите са предостатъчни. Да ни плащате за тези два дни без работа е повече от достатъчно — каза мъжът.
— Той… той ви предложи свобода — заекна Миранда, за миг излизайки от ролята си.
— Да, много мило предложение. Но порционите са повече от достатъчни — нервно отвърна жената.
— А ако ви принудя да приемете свободата си? — запита Миранда.
— Не, моля ви! Вие сте новата собственичка, нали? Госпож… господарката Теселор, нали? Моля ви, ще работим. С радост ще работим. Дори не искаме дажбата за деня! — изтърси жената.
— Да — съгласи се мъжът. — Не сме работили — не сме я заслужили.
Миранда опита още два пъти да ги убеди да приемат свободата си, но в отговор получи още по-енергични уверения за лоялност. Следващите три колиби донесоха идентични реакции с малки вариации.
— Не разбирам. Живеят в мизерия. Не са свободни. Едва оцеляват. Защо не посрещат възторжено шанса да получат свобода, на каквато и да е цена? — тихо запита Миранда.
— Заради това кой им я предлага. Собственикът никога не би го направил. Робите виждат в това тест. Примамваш ги, опитваш се да ги накараш да кажат нещо, което ще ти позволи да ги използваш за респектиращ пример. Не биха се доверили на стария си господар. Със сигурност не биха се доверили и на новия — обясни Дезмър.
— Как тогава ще намерим един, който да ни помогне?
— Няма. Ще намерим един, когото не го е грижа. Ще разберем, когато го намерим.
Колиба след колиба унизени работници се опитваха бързо и ентусиазирано да уверят новата си стопанка в щастието и отдадеността си. Накрая достигнаха до врата, която не се отвори моментално. Дезмър повдигна вежда. Очевидно това бе добър знак.
— Отвори веднага! — излая той.
Разнесоха се стъпки и накрая вратата бе отворена. В очите на приведената фигура проблесна разпознаване.
— О! Това сте вие — промърмори той, влачейки крака обратно към леглото си.
— Ти донесе сандъка със златото — припомни си Миранда.
— А вие ме накарахте да строша масата с него. Дошли сте да ми орежете заплатата? Хубаво. Голяма разлика ще има — изрече със сарказъм огорченият мъж.
Дезмър се усмихна. Когато храната и хлябът бяха предоставени, белокосият накара останалите работници да напуснат колибата, затваряйки вратата след тях.
— Сега пък _какво_? Наказание? Ако търсите кой да ме набие с камшик, Халърн, две колиби по-надолу, с радост ще се съгласи да помогне. Силно се надявам да не възнамерявате да поверите задачата на това конте. Ако той ме набие, като нищо да забравя, че изобщо се е случило — изръмжа мъжът.
— Как се казваш, робе? — попита Дезмър.
— Робе, а? Вече използваме правилните названия? Сигурно ще си искаш монетите обратно.
— Име! — нареди белокосият.
— Удо — отвърна мъжът.
— Щастлив ли си тук, Удо? — поинтересува се Дезмър.
— Колкото мога да бъда — отвърна работникът с тон, който пребогато изразяваше как се чувства в действителност.
— Би ли искал да се махнеш? — попита мнимият лакей.
— Защо? Това ли предлагаш? — рече мъжът, изпадайки в престорен ентусиазъм. — Оо, ами да, господарю! Наистина бих се радвал да избягам. Много благодаря за питането.
— Огледай се, Удо. Колцина пазачи виждаш? Колко собственици? Колко други хора, освен роби като теб? — каза белокосият.
— Никакви — отвърна Удо.
— И какво ти говори това?
— Или си глупав, или си беден — отговори работникът.
— Ако знаеш, че няма пазачи, които да те спират, защо просто не избягаш?
— Да ме преследват каквито там кръвожадни ловци на глави наемеш загдето бягам от тази борчова дупка, където ни остави онзи преди теб — не ми звучи като особено подобрение.
— Моята работодателка притежава дълговете.
— Значи тя ще се занимава с наемането. Гледай сега, колкото и да ми е приятен този разговор, предполагам утре ще ме искате на работа. Така че ако няма да те затрудни, бих искал да си отспя.
— Тъй да бъде. Той е. Удо, нали? — реши Дезмър.
Ровейки внимателно из купчина страници, които носеше в чантата си, белокосият извади една.
— Можеш ли да четеш, Удо? — продължи полуелфът.
— Малко.
— Можеш ли да разпознаваш името си?
— Да.
— Ето го на тази страница. Пише, че дължиш седем сребърни монети.
— Великолепно. Ще ги събера след няколко години, стига през това време да не спя и да не ям — озъби се Удо.
Дезмър скъса листа.
— Какво… какво означава това? — запита работникът.
— Вече не дължиш нищо. Нищо не те задържа тук.
— И… и няма други страници като тази, нали? Това е просто трик — рече Удо, като някаква емоция за пръв път си проправи път до гласа му.