— Не че ще ми повярваш, но не, дългът ти е документиран единствено тук — обясни белокосият. — Моята работодателка не е от щедрите, но има по-специфични предпочитания към работата. Няма нищо лошо в цял живот служба, обаче една легитимна услуга в удачното време е съвсем различно нещо. Никога не оставаш без приятели, разбираш ли?
— О, разбирам, не е наред с главата — каза Удо, поглеждайки към нея. — Не исках да ви обидя. Не наред по добър начин.
— Сякаш ме е грижа какво мислиш — отряза го Миранда, която още не бе сигурна дали да излезе от ролята си.
— Заможните използват думата ексцентрична — поправи Дезмър. — Както и да е, всичко се свежда до това. Ще напуснем до края на седмицата. Преди този момент да настъпи, очакваме да чуем решението на всеки от вас. Дотогава няма да се работи. Изборът е лесен. Съгласете се да направите услуга на работодателката ми, давайки по капка от кръвта си като гаранция, и ще получите възможността да продължите работата си тук, получавайки дял от мината — или достатъчно злато, за да започнете живота си другаде.
Дезмър отвори вратата и изведе Миранда.
— Остатъкът от дажбите ще раздадете сами, работници. Господарката се умори от огледа — нареди полуелфът.
Миранда и Дезмър се отправиха към имението. Когато останалите се бяха заели със задачата си, девойката се обърна към него.
— Сега какво? — попита тя.
— Чакаме. Обикновено не отнема повече от три дни.
— Просто така? Той ще убеди останалите?
— Просто така — отвърна белокосият.
Следващите няколко дни бяха самото въплъщение на скуката. Като се изключат доставките на провизии и един керван, който трябваше да бъде върнат заради липсата на скорошна работа, времето бе изцяло запълнено с Дезмъровото нанасяне на двеста имена в книга. На четвъртия ден на вратата се почука.
— Мисля… мисля, че всички решихме — несигурно каза Удо.
Отвън стояха едва дузина роби, очевидно споделящи апатията му към живота. Дезмър откри имената им, убоде пръстите им и се впусна в добре репетирана реч.
— Ще дойде време, когато ще чуете глас, но няма да видите лице. Гласът ще ви напомни за този ден, денят, в който сте получили свободата си в замяна на услуга. На този ден, без значение дали ще настъпи утре или след едно поколение, ще върнете дълга, ако е по силите ви. Ще уведомите синовете и дъщерите си за този дълг, защото когато умрете, той се пренася върху им. Разбрано?
Неизменно следваше ококорено кимане. Желаещите да останат получиха документ, удостоверяващ притежаването на част от мината. Желаещите да напуснат получиха шепа монети. Златни монети. Накрая всеки получи къс хартия, указващ дълга им. Приблизително след времето, нужно на двойка уморени люде да изтичат до колибите, се появи втора малка група. Ентусиазираността и големината на групите нарастваха, тъй като обещанието за свобода и искрата на алчността надвиваха разумната им преценка.
Двама от освободените роби стояха пред вратата, пребледнели като призраци, старателно намесващи се при първите прояви на нещо, напомнящо бунт. Преди слънцето да бе сложило край на този четвърти ден, списъкът бе изчерпан. Със спускането на нощта отдалечените звуци от празнуване отстъпиха място на тишина и воя на вихри, изпълвал всяка нощ.
— Онези роби защо поддържаха ред без никой да им е наредил? — запита Миранда, все още удивена колко гладко бе протекло откаченото начинание.
— Лейн поиска да платят дълга си моментално — обясни й Дезмър.
— Но… как? Не съм го видяла — отвърна девойката.
— Той е асасин. Ако не иска да бъде видян, няма. А когато чуеш призрак да прошепва в ухото ти, че е настъпило време да изплатиш дълга си, оказваш се повече от склонен да изпълниш заръката му, наместо да любопитстваш какво е наказанието за неподчинение.
Минаха няколко дни. Вече работейки за себе си, значителна бройка от работниците се завърнаха в мината. Дезмър написа няколко официални документа, които да отпратят евентуални власти, усъмнили се в съмнителната история, която освободените мъже и жени щяха да разкажат. Миранда бе оставена на скуката си и на раздиращите душата образи на страдание, които бе видяла при кратките си посещения сред робите. Опита се да си представи Лейн в подобна ситуация, с допълнителната стигма да бъде мразен от останалите роби. Значителна част от личността му получи обяснение.
Трябваше да измине цяла седмица, преди монотонността да бъде нарушена.
— Трябва да вървим — _незабавно!_ — рече Дезмър, нахлувайки в трапезарията.
— Какво? Защо? — попита Миранда, но Дезмър само изхвърча през вратата.
Слънцето тъкмо докосваше хоризонта. Девойката дотича до колата, към която се бе отправил приятелят й. Белокосият бе разпрегнал два от конете, едно от животните бе оседлано и готово.