— Имаме проблем. Мой стар приятел се кани да ни посети — рече той.
— Кой?
— Ардън. Нарича се ловец на глави, но главорез му отива повече. Това е единствената част от тялото, която предава. Той е един от «другите агенти» за които ти казах, онези, които те искат не по-малко от нас и не са толкова придирчиви за състоянието, в което да те представят. И което е по-лошо, има си ескорт. Войници. Това означава, че се ползва с благословията на военните и разполага с всички нужни правомощия, за да претърси мястото. Не бива да му позволяваме да те види. По-важно, не бива да вижда и мен, защото дори и да не бях част от списъка «убий, щом го видиш», пак би ме наръгал с радост — каза Дезмър, оседлавайки втория кон.
— Защо?
— Имам връзка в неговото оперативно място, която ми предоставя по-значимите му задачи. Ако си струват, пускам Лейн и така отмъквам наградата. Знае, че аз стоя зад това. Не мога да позволя да си отмъсти точно когато съм на път да постигна най-големия си успех.
— Защо му е да идва тук? — попита тя.
— Откъде да знам? Той е идиот. Едва може да скалъпи изречение. Получава цялата си информация, като намери човек, за когото подозира, че знае нещо и го бие, докато не научи интересуващото го. Вероятно е почерпил информация от проклетите коли, които върнахме. Знаех си, че трябваше да отложим цялата тази лудост до получаването на поръчка — отвърна той, докато се бореше със своенравна закопчалка. — Ескортът ме притеснява. Смятат, че ще открият някой важен. Но кой? Не че има значение — ако не се измъкнем, ще намерят неколцина важни…
Очите на Дезмър се бяха вперили в далечната сива мъгла, вдигната от копитата на някъде половин дузина коне, приближаващи по пътя. _Единственият път._
— Не. По дяволите! Намираме се в планината, няма прикритие в радиус от мили! Ако побегнем сега, несъмнено ще ни последват, а няма как да надбягаме кавалерийски коне с товарни. Нямаме избор. Миранда, надявам се да си усвоила ролята си добре, защото когато дойдат тук, трябва да си _много_ убедителна — каза Дезмър, втурвайки се към къщата.
— Но…
— Никакво «но»! Увереност и арогантност! Аз ще бъда в мазето… не, ще погледнат първо там… в килера с провизии. Не им позволявай да надникнат там. Късмет. Провалиш ли се, на Лейн ще му се отвори много работа — викна Дезмър, преди да изчезне вътре.
Миранда се приготви и влезе в къщата. До този момент бе успяла да заблуди всички. Пък и този Ардън бе глупак. Нямаше повод за притеснения. Просто трябваше да се подготви за евентуалните въпроси. Нямаше прислужници. Това трябваше да бъде обяснено. Робите почиваха. Това със сигурност щеше да привлече внимание. Стига да имаше отговори, щеше да е лесно.
Поне това си повтаряше наум до самия миг, когато груба ръка потропа на вратата. Тя се втурна към входа, но спря. Не. Алексия никога не би отворила сама. Отправи се бързо към стола на челното място в стаята в трапезарията. Второ тропане, по-настоятелно от първото. Не му обърна внимание. Последва трето, разклатило вратата.
— _Никой_ да не ме безпокои! — извиси високо глас тя.
— По работа на Съглашенската армия — излая глас.
— Днес не приемам посетители — викна с отпращащ тон.
— Ти! Отвори вратата! — долетя заповед.
— Със сигурност няма… — започна да възразява Миранда.
Изглежда заповедта не бе насочена към нея, тъй като мощен удар накара вратата да се отвори. Едър войник в масивна броня отстъпи встрани, разкривайки мъжа, издал нареждането. Не й изглеждаше познат, но същото не можеше да се каже за бронята му. Беше Елитен, един от малцината, които можеха да я разпознаят. За миг се зачуди дали това бе добре или зле. Би могъл да я отведе при Тригора и да й помогне да пристъпи към задачата си или да я посочи на Ардън, за да я обезглави. Засега щеше да играе ролята си — поне докато не се убедеше, че е в безопасност.
Когато той прекоси прага, Миранда прогони страха си настрана и скочи на крака.
— Как се _осмеляваш_? С кого си мислиш, че си имаш работа? — избесня тя.
Елитният изтегли меча си и го насочи към нея. Миранда спря малко преди острието и си придаде изражение, за което се надяваше, че представлява убедителна смес от гняв и удивление.
— Вадиш ми оръжие? На _мен_, Алексия Адриана Теселор? — яростно запита девойката.
Изражението на мъжа бързо се промени от гняв към съжаление, промяната провела се едновременно с прибирането на меча в ножницата.
— Хиляда извинения, мадам… — понечи да каже той.
— Господарке! — поправи го Миранда.
— Господарке Теселор. Аз… — поде наново мъжът.