— Излишно е да се мъчиш да обясняваш. Стореното от теб не може да бъде оправдано. И то като Елитен! Ако ти си най-доброто, което армията ни може да предложи, то горко ни! Жалката ти кожа скверни великолепно изработената броня на вуйчо ми. Напусни! — заповяда Миранда.
— Не мога, господарке. Действам по заповед на самата генерал Телоран. Възложено ми е да… — бързо изрече той, опитвайки се да предотврати прекъсване.
— Тригора? Милото ми момче, познавам Тригора. Тя никога не би направила нещо толкова глупаво — каза девойката, внезапно сполетяна от идея. — Тя тук ли е?
— Не, господарке, тя… — започна да отговаря войникът.
— Тогава не ми говори за заповедите й. Нима очакваш да приема думите ти за истина? Покажи ми писмено нареждане. Покажи ми подписан и подпечатан документ, нареждащ ти да нахлуваш в наскоро закупеното ми имение и да ме заплашваш с оръжие! — изкрещя тя с нарастващ гняв.
Елитният се сви като ударено псе, изръмжавайки заповед на войника, който бе насилил вратата, да я затвори. Миранда си пое дълбоко въздух. Сърцето й биеше бясно. За миг се зачуди върху факта, че споменаването на едно обикновено име бе достатъчно да й даде силата да сплаши Елитен — който обичайно биваше третиран като бог.
Девойката се обърна отново към вратата, когато отвън долетя някаква суматоха. Елитният бе потънал в разгорещена дискусия с мъж, който изглеждаше по-як и по-силен от онзи, който стоеше мирно край прага. Носеше черна алебарда с тънка дръжка и голям синкав кристал в острието. Оръжието не му подхождаше. Беше елегантно, докато всичките черти на стопанина му изглежда придаваха ново значение на думата варварски. За бронята му можеше да се каже, че бе прекомерна, но това щеше да е подценяване. Носеше незавършена и някак не по мярка ризница от метални пластини, нахлузена върху кожен подбронник, комуто подхождаше описанието гранясал. Облечена на голо риза от метални брънки показваше, че бе толкова глупав, колкото и войнствен. Обърна се към къщата и решително се отправи към нея. Това трябваше да е Ардън. Миранда се приготви за още една тирада. Мъжагата нахлу вътре.
— Вече казах на партньора ти идиот, че няма да позволя и въпрос без писмена заповед — каза Миранда.
Мъжът бръкна в чантата си и извади свитък висококачествена хартия, запечатан с официалния печат на края. Миранда неохотно пое хартията и разчупи восъка. Развиването на свитъка разкри ред подир ред пълномощия на приносителя. Притеснително високо в списъка се споменаваше правото на приносителя да убие всеки, пречещ на изпълнението на задълженията. Постави обратно свитъка в шункестата ръка, протегната пред нея. Бе смачкан и безцеремонно набутан обратно в торбата.
Допусна грешката да погледне в лицето му. Някоя мечка щеше да се гордее с подобна физиономия. Окосмяването му се бе сплъстило в дълга брада, послужила като мемориал за остатъци от последните хранения. За вежди служеха гъсталаци, съединени в средата. Изпод тях надничаха две дребни, гневни очи.
— Много добре. Предполагам мога да отделя няколко мига — рече Миранда, стараейки се да звучи колкото се може по-неангажирана.
— Значи си Теселор. Какво търсиш тук? — запита с груб глас.
Някак успяваше да предава омразата си чрез погледа. Бяха необходими героични усилия, за да не трепне.
— Аз съм новата собственичка на това начинание.
— За какво са ви куп мини?
— Нужни са ми «куп мини», защото на вуйчо ми, човекът, който поставя бронята на гърбовете на тези войници, му омръзна непрекъснато да налива луди пари за руда, която би могъл да получава безплатно.
— Тука никой не работи. Робите се предполага да работят.
— Както трябва да е видно от окаяното състояние на тази къща, управленските умения на предишния собственик не бяха на твърде високо ниво. В момента преценявам дали ще е нужно да заменя всички работници. Докато не реша, че са достатъчно компетентни, няма да рискувам някой от тези идиоти да срути шахта.
Слабоумният му начин на изразяване я накара да се почувства по-добре. Ако умът му действително бе толкова тинест, колкото и устата, нямаше голям шанс да разгадае прикритието й. Но цялото й спокойствие изчезна в мига, в който започна да забучва пръсти в рамото й. Използваше само два, но пак бяха по-дебели от китката й.
— Дрънкаш големи думи. Всички вие, богатите, ползвате големи думи. Пробваш се да ме накараш да се чувствам тъп? — обвини я той.
Миранда мъчително преглътна. Струваше й се, че си копае гроба, но не й бе останало нищо, освен лопатата, така че можеше само да продължи да копае.
— Как се осмеляваш да ме докосваш? Аз съм Теселор! — заяви тя. Надяваше се, че е била единствената, забелязала потреперването на гласа си.