Не беше. В очите му бавно проблесна разбиране. Изглеждаше по-несъответстващо и от елегантното оръжие.
— Позната си ми. Страхът… виждам го. Но коя? — рече той. Зад думите му се криеше необичайна гладкост и личеше непогрешим интелект.
— Казах ти, аз съм Алексия А… — заговори девойката, изблъсквайки страха си настрана.
— Да, чух. Играеш ролята добре, но със сигурност не е това. Да му се не види! Само да можех да си спомня. Търсех на неправилното място. Трябва да погледна отново. Беше нещо с «М» — рече той на себе си, като че потънал в мисли. Потропа с дръжката на алебардата по пода.
Сега през нея пробяга друг страх. Страхът от откритие. Този мъж, доколкото той можеше да прецени, заплашваше съвсем невинен човек. Ако осъзнаеше, че е търсена, нямаше да може да се отърве от него. Сърцето на Миранда пърхаше в гърлото й, но се насили да продължи.
— Какво търсите тук!? Отговорих на зададените ми въпроси и сега е крайно време да отговориш на моите.
Яснотата и интелектът изчезнаха.
— Какво диря тук? Бях изпратен от генерал Телоран. Тя рече да видя какво се случва. Дума, че щом подобни места бивали купени бързо, някакъв си лудак на име Дезмир или нещо от сорта е замесен. Каза, че бил костеляк орех, можел да има як бодигард.
Той се отправи към счупената врата. За миг девойката помисли, че си тръгва. Наместо това той я затвори и я подпря със стол, за да остане в това състояние. Неприятното чувство в стомаха й припламна непоносимо. Каквото и да бе намислил, очевидно не искаше останалите войници да видят.
— Както можеш да се убедиш с очите си, тук няма такава личност, нито има бодигард.
— О, туй го виждам. Няма бодигард. Само ти. Гледаш презрително, говориш с големи думи, като всички богаташи. А няма кой да се бие за тебе — рече той, наближавайки я заплашително.
— Не зная какво си мислиш, но може да спреш. Аз съм Теселор. Имаш ли някаква представа какво мога да ти причиня? Какво мога да _накарам_ да ти причинят? — заплаши тя с цялата си възможна убедителност, отдръпвайки се, докато не опря в стената.
— Няма да направят нищо, докато не кажеш, а ти няма да кажеш нищо — рече той, притискайки дръжката на алебардата до гърлото й. — Няма да кажеш нищо.
Миранда успя рязко да поеме въздух, преди достъпът на въздух да й бъде отрязан. Гърчеше се и се бореше. Умът й заработи трескаво, докато напразно се опитваше да се измъкне. Зад нея, точно от другата страна на стената, се криеше Дезмър. Познаваше го отскоро, но наученото бе достатъчно, за да предположи, че е по-вероятно да остане скрит, отколкото да й помогне. Всичко зависеше от нея. Опита се да овладее паникьосаното си съзнание. Бе научила магия, нали така? Не бе било само сън. Жезълът й се намираше на масата. В настоящата си форма умът й нямаше да й е от полза без него.
Точно когато въздухът бе почти изчерпан, Миранда съумя да насочи огнена магия върху дръжката на алебардата, където я бе стиснало чудовището. Умът й бе изпълнен с ярост и тя се опита да насочи отчаянието си към магията. Разнесе се противно цвърчене и отвратителна миризма, но Ардън не реагира. По лицето му бавно плъзна усмивка.
— Магия? _Ха!_ Болка? _Ха!_ Магията е нищо. Болката мога да игнорирам. Сбогом — рече той, притискайки дръжката по-силно.
Светът започна да се замъглява. Миранда прекрати заклинанието. Черният метал на алебардата бе започнал да обгаря врата й, а девойката се нуждаеше от малкото останало съзнание, за да остане будна. Причерня й. Ставаше все по-трудно да се бори. Много отдалеч дочу стъпки. Дезмър най-накрая бе решил да предприеме нещо. Той се втурна зад огромния мъж, размахвайки нищожен на вид кинжал. С чист удар го заби в гърба на Ардън.
Някое по-долнопробно оръжие би се огънало в яката броня, но това бе един от шедьоврите на Дезмър. Тясното, твърдо острие прониза плочката, кожата, брънките и поне инч плът, преди да спре. Това със сигурност надминаваше прага на болката, която можеше да бъде игнорирана, или нищожността на рана, която можеше да бъде подмината. Определено. Ардън отдръпна едната си ръка от алебардата, за да блъсне кандидат-спасителя на Миранда. Стори го с бързина, която далеч не можеше да се очаква от огромното му туловище. Краткотрайното отслабване на натиска върху гърлото й позволи на девойката да поеме нова глътка въздух, предоставяща й още няколко мига живот.
Поднови борбата и прерови ума си за някое подходящо заклинание, с което да отблъсне нападателя. Не се сещаше за нищо и не след дълго отново усети как пред очите й се спуска пелена. Обзета от отчаяние, девойката се опита да откопчи пръстите му от дръжката на оръжието. Щом лявата й ръка докосна десницата му, той рязко се отдръпна. Миранда пое дълъг, болезнен дъх. Отдръпна се настрани — или по-скоро се опита, защото той отново демонстрира същата абсурдна бързина. Изражението му премина от шокирана изненада в гняв, ръката му сграбчи рамото й. Стискаше я като менгеме. Момичето падна на едно коляно и извика. Дочу звъна на счупено стъкло и повей на вятъра.