Червено-златна светкавица профуча през стаята и се сблъска с чудовищния мъж. Той се олюля, сетне внезапно изръмжа гневно. Миранда пролази до масата и грабна жезъла си. Скачайки на крака, тя се обърна. Там беше Мин, а челюстите й бяха сключени около крака на Ардън. Зъбите й не можеха да пробият бронята, но силата на захапката бе достатъчна да предизвика болка, която щеше да осакати нормален човек. Главорезът изглеждаше незасегнат, само отегчен от енергичните опити на храброто създание да отбягва атаките му и да се опитва да наруши равновесието му. Накрая сграбчи дракончето за врата.
— Пусни я! — нареди Миранда.
Държеше тояжката в готовност, съзнанието й също бе подготвено. Ардън хвърли дракона с цялата си необикновена мощ. Малкото създание можеше да се нарани, ако не се беше приземило върху прясноизправения Дезмър. И двамата полетяха към един шкаф, пълен със скъпи чинии. Миранда се разгневи. Нямаше смисъл да поддържа прикритието. Той щеше да я убие и без това. Призова ветрена магия, рязък повей на вятъра. Възнамеряваше да повали противника си бързо. Веднъж съборен, тя щеше да разполага с повече опции, стига да можеше да го задържи там.
Девойката знаеше, че далеч не е опитен заклинател, а ситуацията налагаше единственото нещо, което още не бе овладяла — бързина. Ако искаше да има полза от магията, трябваше да вложи всичките си усилия, за да е сигурна, че заклинанието ще има нужната сила в нужното време. Имаше две неща, които не бе преценила, докато съсредоточаваше ума си като водопад. Първо: беше ужасена, гневна и отчаяна. Още не бе овладяла дисциплината да не позволява на тези емоции да подхранват заклинанието. И второ: жезълът бе модифициран от Дезмър.
Недостатъчно бе да се каже, че резултатът бе задоволителен. Вятърът раздра стаята с рев на банши, блъскайки прозорци и разтваряйки врати. Удряйки Ардън, вихърът не само го повали, а направо го понесе. Масивното му туловище полетя из стаята и пръсна подпрелия вратата стол, както и самата врата. Изходът не беше чист, тъй като тялото му бе натрошило рамката на вратата. Ловецът на глави полетя в нощта и се приземи на петдесет крачки от прага.
Миранда трепереше от изтощението и току-що изпитаните емоции. Обичайно щеше да е изцедена до безпомощност след подобно заклинание, а сега стоеше изправена — задъхана и замаяна, но стабилна. Бавно, внимателно, девойката излезе навън. Мин бързо закуцука след нея. Дезмър я последва на четири крака. За един дълъг момент всичко сякаш затихна. Самата нощ бе стаила дъх.
Изглеждаше невъзможно, но Ардън се размърда. Първо се претъркаля на колене, сетне се изправи на крака. Приведе се да надигне алебардата, която лежеше наблизо. Миранда стоеше неподвижно, изчаквайки да види какво ще последва. С оръжие в ръка, той се обърна към нея. Едната му ръка висеше ужасно изкривена. Спокойно, почти невъзмутимо, той я намести с гнусно изхрущяване, което се чу ясно дори и на прага, където бе застанало момичето. Сетне чертите на Ардън бързо се промениха в гримаса на ярост и омраза.
— Убийте ги! Убийте ги! Заповядвам ви да убиете предателите! — зави той.
Елитните! Бе забравила за ескорта. Очите й се стрелнаха наоколо. Никой не я нападаше. Никой дори не стоеше прав. Тук-таме, насред тъмночервени петна, лежаха безжизнени войници. Миранда бе едновременно ужасена и облекчена от гледката. Лейн не си бе губил времето, докато Ардън бе стоял вътре. Бе елиминирал целия ескорт. Когато ловецът на глави осъзна, че помощ няма да има, страховитото спокойствие отново изгря на лицето му. Очите му придобиха ясния, дълбокомислен вид, който бе зърнала по-рано.
— Да. Нещата се раздвижват, нали? Следващите месеци се очертават да бъдат много интересни. Страхувам се, че междувременно ще трябва да се оттегля. Един от вас има остро жило, за което не бях подготвен. Но няма повод за притеснения — генералът ще се появи скоро — рече Ардън, обръщайки се да си върви.
— О, няма — викна Дезмър, внезапно намирайки енергията да се изправи. «Втурна се» към боеца, макар че накуцващата му походка да беше далеч от бързината.
Мълчаливата поява на Лейн бе далеч по-заплашителна, а храбростта на Дезмър очевидно бе предназначена да я прикрие. Той полетя през градината към Ардън, привидно изниквайки от нищото, носейки се тихо, докато бесният вихър продължаваше да вилнее из равнините. Ардън не го видя, нямаше как да го види, но пак издигна алебардата. Скъпоценният камък в острието потъмня, приканвайки нощта да се просмуче в него. Ловецът на глави описа широка арка с оръжието си. Кристалът остави тъмночер белег във въздуха. Ивицата се понесе като вълна из градината, ставайки по-широка и по-дебела. По времето, когато достигна Лейн, вече наподобяваше стена.