— Ами, не зная, аз… — отвърна работникът.
— Зная, че можеш. Грижи се за хората и за себе си. Сега върви — каза тя.
Това бе най-лошата имперсонализация на заможно превъзходство, но като се имаше предвид състоянието й, на по-добра не можеше да се надява. Когато Удо напусна с повече въпроси, отколкото отговори, Дезмър, Мин и Лейн се върнаха.
— Умна употреба на Лейновото прозвище, но ти отнемам точки за проявата на привързаност и загриженост. Във всеки случай, по изгрев трябва да сме се отдалечили колкото се може повече от това място — рече Дезмър.
— Но къде ще идем? — попита тя.
— Имам убежище наблизо, което може още да е непокътнато. То е последната ни надежда.
— Но… Тригора ще дойде. Може да успееш да се разбереш с нея. Възможно е тя да ти осигури парите. Тогава бих могла просто да се присъединя към нея и…
— И дума да не става. Тази жена ще е побесняла, когато се появи. Ще бъде невъзможно да се преговаря с Тригора. Не, страхувам се, че ще трябва да дойдеш с нас — изрече той с тон, който сякаш съобщаваше някакъв подразбиращ се факт, макар в действителност това да представляваше заплаха за отвличане.
Ако Миранда разполагаше с повече енергия, щеше да се впусне в спор, но след сблъсъка искаше единствено да се отдалечи колкото се може повече от имението. Сграбчи простоватата торба, която бе донесла със себе си, преоблече се в мръсните, но не толкова биещи на очи одежди, откри няколко коне и потегли. Мин и Лейн избраха да тичат. Бяха направили кратък опит да открият конете, яздени от войниците, но битката бе подплашила животните, тъй че неохотно трябваше да се задоволят с останалите. Тъй като наличните коне бяха товарни и тяхната най-силна страна бе издръжливостта, двамата пешаци съумяваха да не изостават.
Отправиха се на изток. Докато следваше коня на Дезмър, в ума на Миранда проблясваха мисли. Силен вятър разхвърляше снега около тях, а в далечината (отпред и зад тях) всичко изглеждаше спокойно. Защо сякаш ги преследваше?
Елитните. Ако Лейн не ги бе убил, те със сигурност щяха да отнемат живота й. В крайна сметка придружаваха Ардън, който изглеждаше доста склонен да го стори. Бе убедена, че Елитните знаеха за ролята й в търсенето на останалите Избрани и щяха да й помогнат. А сега изглеждаше, че само Тригора знае.
Миранда се зачуди… Дали бе така наистина? Или само се заблуждаваше и армията я искаше по съвсем друга причина? Изобщо притежаваше ли някаква важност? От призоваването на другата Избрана насам не бе сторила нищо, с което да помогне за откриването на другите. А и това бе представлявало дело на Лейн, не нейно. Съвпадение?
* * *
Миранда си нямаше представа, че не е единствената, загрижена за мястото й в света. В малка затъмнена стая, потънал в дебрите на транса, Дийкън размишляваше над същата дилема. Взираше се с копнеж в безжизненото сърце на кристал, който държеше в дланта си. Преди много дни бе преровил паметта си из основи и си припомни всеки аспект от далекозрението. Но за негово огромно разочарование, тази магия също бе развалена от влиянието на планината.
Независимо от чудовищните усилия, които бе вложил, така и не бе успял дори да зърне Миранда, да я намери. Надълго и нашироко разговаряше с всеки, който би могъл да му помогне с превъзхождащите си знания, но единствената що-годе полезна информация се бе отронила от устните на самия Старейшина. Той му каза, че ако искал да съзре някого през непроницаемия воал на планината, целта трябвало да придобие видимост, подобно на маяк в нощта.
Проблемът тук беше, че нямаше как Миранда да разбере, че той се опитва да я намери. Можеше да я съзре единствено ако тя направи някаква изключително мощна магия по същото време, в което я търси. От негова гледна точка, това представляваше единственото решение. Трябваше да я търси непрестанно, заделяйки малка част от съзнанието си да изследва околния свят.
Това забави работата му неимоверно. Нижеха се безплодни дни, но Дийкън оставаше непоколебим. Накрая усилията му бяха възнаградени. Внезапно потръпване в съзнанието му го уведоми, че има нещо, което може да види. Насочи целия си ум в търсенето му. Бавно се оформи премигващо изображение. Първоначално си помисли, че е допуснал грешка. Жената бе облечена по начин, за който само бе чувал. Елегантни — дори екстравагантни — дрехи. Едва когато образът се изчисти съвсем можа да се убеди, че действително съзира Миранда. Беше притисната към стена, животът й бе в опасност.
Образът гаснеше едновременно с нея. Мъжът разтревожено гледаше как тя се опомня и атакува на свой ред, като накрая бива ударена със странна магия, подобна на която не бе съзирал досега. За последно видя Миранда на земята, заобиколена от Мин и непознат мъж, когото не разпозна. Когато образът не се върна, Дийкън прекрати заклинанието.