Бе се надявал, че повторното й съзиране ще успокои ума му, но напрежението само се бе увеличило, след като видя сполетялата я опасност и не знаеше дали е избягала. Неколцината изучаващи пророчеството чираци не бяха убедени, че целта на Миранда бе такава, каквато тя си мислеше. Мненията бяха разделени на два лагера — че или надвишава, или подценява важността си. Консенсус около степента нямаше.
Дийкън седеше в тъмнината и мислеше. Не можеше да живее така. Трябваше да има решение. Както винаги, младежът се обърна към книгите си. Те винаги криеха нещо. Обръщаше страница подир страница от том след том, спирайки единствено при появата на слънцето. Нямаше полза от неотпочинал ум.
* * *
Групата не можеше да си позволи да пътува повече под разсветляващото небе. За да подобрят шансовете си да избегнат залавяне, преди няколко часа бяха пуснали конете и бяха продължили пеш. Сега се намираха насред безлесна равнина. Заобикаляха я множество пътища, от които бе изцяло видима. Най-сносното прикритие представляваше падината между две ниски хълмчета. Стига по западния път да не минаваха патрули, щяха да останат незасечени. Тази нощ нямаше да се вечеря. Поне не и Миранда. Не можеха да рискуват да палят огън, а девойката не можеше да яде сурово месо като Мин и Лейн.
Тя прекара деня в лежане върху студената, снежна земя, опитвайки се да поспи. Отново разполагаше единствено с неподходящата роба от Ентуел, лишена дори и от откраднатото одеяло. Това, в комбинация с упорито нестихващия вятър, правеше спането невъзможна задача. Още един проблем, засягащ само нея. Лейн не се нуждаеше от сън, Дезмър също. Мин се настани на обичайното си място и тутакси заспа. Девойката се отказа от опитите да потъне в сън и за голямо неудоволствие на Мин се присъедини към Дезмър, който бе приклекнал и оглеждаше хоризонта. Изглежда се усмихваше — неподходяща за настоящите обстоятелства гримаса.
— На какво точно се радваш? — попита го тя.
— Задава се нещо, което може да ни помогне.
— Приятел? Не мислех, че имаш такива.
— Казах нещо, не някой — отвърна Дезмър.
Миранда се огледа. Не видя нищо от полза, ала съзря нещо заплашително. Цветът на небето, увеличаващата се ярост на вятъра.
— Задава се буря — нервно каза девойката.
— Именно. В снежна буря сме в безопасност.
— В безопасност! — Миранда едва потуши невярващия си вик. — Намираме се насред открито поле, без никакъв заслон. Как е възможно да сме в безопасност?
— Не ни заплашва откриване. Само лунатик, фанатик или идиот би тръгнал да ни лови посред снежна буря. Дори бихме могли да поемем незабелязани по пътя.
Миранда си помисли да му изнесе лекция върху опасностите, които стоенето неподвижни носеше, да не говорим за пътуването, но знаеше, че словата й щяха да си останат нечути. Реши да насочи мислите си върху собственото си оцеляване. Приготви редица заклинания, които да й помогнат да се стопли при наближаването на бурята.
А тя започна не след дълго, внезапно и вихрено. Шибащ вятър, стена от сняг. Противно на всякаква логика, групата отново пое на път. Жестокият вихър, сякаш притежаващ собствен разсъдък — и то коварен — задуха право в лицата им, забавяйки и без това охлювоподобния им напредък. Лицето на Лейн, или малкото, каквото можеше да се съзре от него, имаше лек оттенък на притеснение. Едва се забелязваше, но никаква емоция не бе оставяла следа по лика му, откакто бе зарязал ролята на Лео, за да покаже истинската си стоическа личност.
— Наблюдавай гърба ни — нареди Лейн насред пронизващия вятър.
— Защо? Там има само сняг. Не по-различно от този пред нас и във всички останали посоки! — раздразнено отвърна девойката. Забиваше жезъла си в снега и го използваше като опора, за да се придвижва напред.
Въпреки нищожните й приготовления, студът вече бе съумял да направи лицето и крайниците й безчувствени. В качеството си на дълговременен обитател на севера знаеше разликата между досаден и опасен студ. Бурята бе прекосила линията. Още няколко минути и мразът щеше да донесе щети. След още няколко минути щетите щяха да бъдат перманентни. В ума й проблясваха образите на глупавите ловци, които бе познавала, а чоканестите им ръце служеха за напомняне колко глуповати са били.
Периодично създаваше заклинание, което бе сглобила от уроците на Соломон, достатъчно да я сгрее за още няколко минути пътуване. Мин бълваше няколко огнени струи. Дезмър отпиваше с глътка от манерката, която носеше със себе си, А Лейн… Лейн просто се оправяше.