Пресният килим сняг бързо увеличаваше дебелината си. Невъзможно бе да се определи в коя посока са се отправили. Навсякъде съзираха съпътстващата ги ледена вихрушка. Дори шестото чувство за посока, което Миранда бе придобила от обхождането на мрачния север, изглежда я бе изоставило. Единствената им надежда да поддържат правилната посока бе да вървят право срещу вятъра. Това означаваше мъчително влачене през преспи. Не след дълго всяка стъпка се превърна в усилие.
— Колко още остава до убежището? — провикна се девойката към Дезмър, опитвайки се да устои на изкушението да погълне вледеняващия въздух с уста.
— Недалеч надолу по пътя в края на полето. Ако все още яздехме, можехме да го достигнем за половин ден път. Сега… — той не се доизказа. Дори неговата непробиваема увереност изглеждаше поразклатена.
— А сега ще умрем! — изкрещя тя.
— Няма да умрем! — викна той в отговор. Гласът му остави впечатление, че сякаш се опитва да убеди себе си. Търсеше нещо в джобовете на връхната си дреха.
— Тя няма да умре, защото заповедите ми са да я отведа жива — долетя глас зад тях.
Генерал Телоран. Стройна, с недокоснатата от годините грация и изключителна красота, споделяна от всички елфи, облечена в броня на Елитен. Само шлемът липсваше, отскубнат от Мин при предишна среща и очевидно останал незаменен. Веещият в лицата им вятър бе попречил да надушат миризмата й. Вятърът и снегът бяха прикрили приближаването й.
Хиляди въпроси се вихреха из умовете на групата. Без значение дали фанатизъм, лудост или идиотщина я бяха мотивирали, Тригора ги бе последвала. Просияващите в острието на меча кристали показваха, че някаква магия й е помогнала. За миг се чуваше само фученето на вятъра, тъй като всички изчакваха в мълчание. Следващият звук бе изсъскването на Лейновото острие. Малтропът не изчакваше заплахи, пазарлъци и хитрости. Двамата просто се сблъскаха.
Сраженията между двама майстори на меча представляваха рядка гледка. Движеха се с трудна за представяне скорост. Оръжията губеха очертанията си, движени от напрегналите всичките си усилия притежатели. Бавно, закрити от снега, вятъра и страховитата бързина на битката, кристалите в острието започнаха да засияват по-ярко.
— Върви! Дошла е за теб! — нареди Дезмър, изваждайки кинжала си, докато с другата ръка продължаваше да рови в джобовете си.
— Можем да приключим всичко още сега! — викна Миранда. — Не е нужно да има повече борба!
Дезмър не й обърна внимание и предпазливо приближи битката. Остана на няколко крачки, като че изчакваше нещо. Проблесна светкавица. Мълнията на натрупващите се в меча на Тригора мистични енергии се стрелна към малтропа. Лейн умело промени позицията на меча си, за да отрази атаката, но синьо-бялата светкавица сякаш се разтроши при допира си с омагьосаното острие. Парчета светлина полетяха във всички посоки. Значително количество от тях удариха Лейн, прогаряйки до черно-белите му дрехи. Само леко потръпване на крайниците му показа свирепата болка, която изпитваше. Отстъпи една крачка, а Тригора постави едната си ръка зад гърба. Дезмър бързо зае мястото на лисугера. Малкият му кинжал изглеждаше нищожен срещу меча, но Тригора зае такава позиция, сякаш срещу й бе застанала цяла войска.
— Дезмър. Смятах те за по-умен. Да бъдеш видян със звяра. Той е обществен враг. Дори и да нямаше заповед за убийството ти, би трябвало да те убия за съдружничеството с него.
— Опитай — рече той, изваждайки малка стъкленица от джоба си. При вида й, Тригора се отдръпна няколко крачки.
— Тя е наша. Намесата в делата на Съглашенската армия е измяна. Не си мисли, че можеш да се измъкнеш с пазарлъци — предупреди тя, премествайки оръжието си от защитна в нападателна позиция.
— О, пазаренето вече е приключено. Цената е фиксирана. Просто очаквам парите. Вече би трябвало да ти е известна политиката ни. Пратиш ли вестител с нож в ръка и без злато, ние го отпращаме обратно с нож в гърба и без пленник — отвърна Дезмър, счупвайки гърлото на стъкленицата с кинжала. — А злато не виждам.
Съдържанието на кристала засъска яростно. С каквото и да я заплашваше, зловонните му изпарения, надвили дори бесния вятър, дразнеха носовете на приятел и враг, без да подбират. С плавно движение Тригора протегна ръката, която бе държала зад гърба си. В дланта й имаше кристал, онзи, който едва не ги бе убил преди пещерата.
— Наблизо имам още хора. Интересувам се само за мисията си, което означава момичето. Не ме интересува дали твоя милост, дракончето или малтропа ще умре. Възможно е дори аз да загина в експлозията. Стига момичето да оцелее, хората ми ще я намерят.