Вътре продължи да издава нареждания.
— Обърни се и постави ръце зад гърба си! — каза тя.
Миранда се подчини. Китките й бяха пристегнати здраво.
— Сега се обърни към мен!
Девойката се извърна и получи нашийник. В него бе поставен кристал, наподобяващ онзи в края на тояжката й. Щом той докосна кожата й, Миранда изпита странно усещане. Доста болезнено, сякаш някой притискаше още неизлекувана рана. Съсредоточи ума си да потуши болката, но наместо това тя се усили, докато не я принуди да прекъсне концентрацията си.
— Какво е това? — запита девойката.
— Предпазна мярка. Освен ако болката не ти доставя удоволствие, бих препоръчала да се въздържаш от магии.
Каретата полетя напред със скорост, която далеч надвишаваше предвидената от изработилите я. Поклащаше се и се тресеше толкова силно, че Миранда бе сигурна, че ще се обърнат. Докато се опитваше да се задържи на седалката в пътническото купе, очевидно предназначено само за един човек, усещаше върху себе си погледа на Тригора. Очите й не се отделяха от Миранда, почти пламтейки. Купето трепереше от звуците на кънтящите копита, бесният вятър и скърцащо дърво, но пак бе надвиснала болезнена тишина, която можеше да бъде прекъсната единствено от глас. В крайна сметка Миранда бе ненавиждала тази жена, бягайки от нея и подчинените й. А сега, скоро след като бе решила, че Тригора може да й е съюзник, седеше до нея. Девойката заговори.
— Беше мило от твоя страна да ми позволиш да яздя с теб. Била съм в задната част на подобна карета. Беше… — поде Миранда.
— Не бъркай предпазливост с любезност. Измъквала си се прекалено често, за да бъдеш оставена без надзор.
Мълчанието сякаш отново избута гълчавата на вятъра и копитата. Девойката заговори повторно.
— Зная защо ме търсиш. Искам да ти помогна — увери я Миранда.
— Търся те, защото така ми бе заповядано — отвърна Телоран. — Запази си угодниченето и молбите за началниците ми, ако стигнеш до тях.
— Със сигурност са ти казали защо съм им. Несъмнено си питала — каза Миранда.
Тригора седеше мълчаливо.
— Трябва да имаш въпроси — рече момичето.
— Много, но не е моя работа да задавам въпроси. Не аз съм разпитвачът. Ще го срещнеш скоро. След като бе нападнат от теб, убедена съм, че ще се радва да те срещне отново.
— Отново… Ардън? Ардън води разпитите? — попита девойката.
Генералът отново мълчеше. Протегна ръка и дръпна торбата, която Миранда бе оставила на пода с влизането си. След като извади кинжала и го огледа набързо, Тригора го прибра обратно и се навъси.
— Не носиш меча — ядосано каза тя.
— Не е у мен откакто Лейн ме залови за пръв път.
— Лейн… — просъска Телоран. За пръв път чуваше името на целта си.
Смръщването й стана дори по-сериозно. По изражението й Миранда лесно разгада, че обмисля как да се сдобие с меча.
— Единственият начин да се сдобиеш с меча и да не те последват…
— Е да им платя. Зная — прекъсна я Тригора.
Генералът премяташе идеята из ума си отново и отново. Плащането бе равнозначно на провал, признание, че не е могла да изпълни нареденото. Ала цената вече бе станала толкова висока. Бе изгубила най-добрите си хора и почти година в преследването на момичето и проклетия меч, който бе намерило. Може би времето бе настъпило.
— Трябва да бъде сторено.
— Отлично. Щом платиш на Дезмър, можем да се опитаме да убедим Лейн да… — ентусиазирано започна да планира Миранда.
— Тишина! Бъдещето ти зависи изцяло от това какво ще решат останалите генерали. Ще се оправя с Лейн, когато дойде времето — сопна се тя.
Последният й коментар бе изречен с отбранителна нотка. Миранда бързо бе научила в каква степен генерал Телоран ценеше дълга. След като бе прекарала толкова време в опити да залови Лейн, това се бе превърнало в мания.
— Колко време преследваш Лейн? — попита Миранда.
Отново й отговори само с мълчание — мълчание, което не бе нарушено с часове. Каретата спря само веднъж: достатъчно дълго, за да бъдат запрегнати нови коне. Купето далеч не бе луксозно, предназначено да разделя намиращите се отвън и помещаващите се вътре. Прозорците се изчерпваха с тънки зирки. Миранда се опита да разсее ума си от глождещия я глад. Периодично поглеждаше към генерала.
Елфът все така неизменно бе вперил очи в девойката, сякаш момичето всеки миг можеше да избяга. Бронята й, несъмнено изящна след непосредствената си изработка, показваше захабеността на десетилетия носене. Разпозна една лъскава резка като дело на Мин. Тригора намести увиснала плочка на ръката си, но парчето броня отново се размести. Придържащият ремък бе разкъсан, както и облечените отдолу одежди. Девойката се зачуди преди колко време е станало това и дали тя, Миранда, бе отговорна. Между разкъсаните парчета кожа и плат се виждаше непокрита плът, както и нещо друго. Нещо, привлякло вниманието на младата дама. Златна лента за ръка. Не беше изработена от тъкан, а от злато, стегната около ръката по същия начин, както нашийникът бе прикрепен към врата на девойката.