— Но защо? Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Още не зная всичко, което искам да узная от теб.
— Тогава ще ти кажа всичко, което зная.
— Не _знаеш_ всичко, което знаеш.
Объркването на Миранда за кратко надмина страха й и промяната се изписа върху лицето й.
— Има множество информация, която би избутала настрана като нещо, което би могла да прецениш, че не е важно за мен, да не споменавам фактите, от които знаеш и двете половини, но не си била достатъчно умна да ги съединиш. Ще разполагам с всичко това по времето, когато приключим. Тъй като си толкова нетърпелива да сътрудничиш, от теб ще искам само да не се съпротивляваш.
Девойката затвори очи. Отново изреди наум причините, поради които се доверяваше на Съглашенската армия, причините, поради които те се нуждаеха от нея и причините, поради които тя се нуждаеше от тях. Краткият списък предположения бе звучал изкусително и убедително по време на първото съставяне. През последните няколко часа бе открила сериозни пролуки. Това чудовище, работещо за Съглашението, бе посегнало по заплашително успешен начин на живота й при последната им среща, а сега тя трябваше да се остави да я разпитва! Всичко това въз основа на една оптимистична догадка! Бе разбрала, че е допуснала грешка, но вече нямаше как да се върне назад. Отчаяно преравяше съзнанието си в търсене на някаква мисъл, която да й помогне да се успокои. Усетила тромавите пръсти да докосват слепоочията й, девойката най-сетне се спря на нещо, казано от Дезмър. Можеше да бъде по-лошо. Можеше да я разпитва онзи Епидим, за когото бе споменал.
Странно, донейде познато и ужасно чувство пробяга из ума й. Лек натиск, който често бе усещала, когато бе отчаяна. Не можеше да го опише, но досега не го бе усещала толкова силно. Източник бяха пръстите край слепоочията й. Изобщо не помръдваха, но девойката чувстваше как се ровят из ума й, все по-дълбоко и по-дълбоко. Сякаш притискаха не кожата, а съзнанието й. Започна да си повтаря мантрата по-настоятелно.
Поне не е Епидим. Поне не е Епидим.
Усещането се усили.
Поне не е Епидим.
Къде бе усещала това преди?
Поне не е Епидим.
Бавно осъзна, че в ума й звучаха два гласа, а не един… два нейни гласа.
Изгарящият ужас на разбирането я разтърси като мълния. Другият глас я бе тормозил и преди. Тъкмо това бе усещането — чувството, което разпознаваше. Нашественик в ума й. Как? Защо? Обърканите й мисли биваха допълнително заплетени от втория глас. Не след дълго не можеше да различи собствените си мисли от тези на нашественика. Накрая заглуши всички. Направи всичко по силите си, за да стори умствения еквивалент на затваряне на очи и запушване на уши. Тишина… Покой…
Поне не е Епидим.
Тази мисъл не беше нейна.
— Ти! — викна тя, разширявайки очи. — _Ти си_ Епидим. Ти беше този, който ме преследваше всеки път, когато духът ми почти се предаваше! Ти беше този, който се опита да ме повали в бездната.
Отърси се от ръцете му и се опита да се изправи. Той я сграбчи за рамото, стисна го болезнено и отново я притисна в стола. Девойката направи отчаян опит да създаде заклинание, само за да получи болезнено и мигновено напомняне за оковата около врата си. Със свободната си ръка мистериозният разпитващ призова алебардата. Щом оръжието долетя при него, кристалът в острието засия ярко. Усещането в ума на Миранда се усили мигновено. Бе почти непоносимо. Отново стисна очи и впрегна цялата си умствена мощ в задачата да не допуска натрапника.
Нашийникът й проблесна отново. Тя се отдръпна, черпейки сила от дълбочината на съзнанието си. Изгарящото усещане около врата й спадна, но все още я измъчваше. Миранда се оттегляше все по-навътре и по-навътре в ума си, криейки се от чуждото присъствие. Откри, че ако съсредоточи силата си дълбоко, можеше да избегне ефекта на оковата и все още да удържа мрачната, промъкваща се чернота. Усилието бе неимоверно, не по-малко изтощително от тестовете, на които бе подложена в Ентуел.
Мина време, макар да не можеше да определи колко. Умът й крещеше за облекчение. Усещайки натрупващата се умора, девойката започна да си говори наум, за да поддържа ума си.
_Това бе грешка. Трябваше да помисля повече_, рече си тя, борейки се с внезапен импулс да отвори очи. Краткият опит едва не я накара да изгуби фокус. _Дръж си очите затворени, Миранда, дръж съзнанието си съсредоточено. Какво съм си мислила? През целия ми живот армията ми е носила само неприятности. Защо си помислих, че мога да им се доверя? Изобщо дали идеята е била моя? Дали той не ме е принудил да повярва в този абсурд? Но той се съгласи, когато казах, че търси Избраните, за да сложи край на войната. Може би все още има надежда. Може би това е изпитание на лоялността ми. Може би трябва да се предам, не крия нищо… Не!_