_Помни какво каза Дезмър. На Епидим не бива да се има доверие при никакви обстоятелства. Може да е един от тях, онези създания, като плащовете, които ме нападнаха. Но Дезмър ме е лъгал, и преди… или? Не! Винаги бе честен. Не би ме предупредил за Епидим, ако не е знаел, че срещата ми с него би ми коствала живота._
_Трябва да се съпротивлявам._
_Той отслабва ли? Не, не, просто го дръж отвън._
_Не спирай преди той да се е отказал, Миранда, не рискувай… Защо си мисля, че е лош? Дезмър каза да стоя нащрек, но каза ли, че е лош? Не. Изглежда разумен. В крайна сметка можеше да ни избие, ако действително е толкова силен, колкото изглежда. И ме пусна сам. Можеше да ме удуши, но ме пусна. Ще ми се да можех да видя какво става. Това усещане… опитвал се е толкова пъти отдалеч. Опитвал се е да ме предупреди. Защо не го послушах? А сега се съпротивлявам._
_Трябва да го допусна в съзнанието си. Това ще сложи край на мъчението. Искам да видя какво става. Той е офицер от разузнаването на Съглашенската армия. Още от началото на войната. Знае какво се е случило с баща ми._
_Трябва да видя какво става._
_Няма причина да си държа очите затворени._
Мислите й се заплитаха все по-заблуждаващо, а очите й се отвориха. Инстинктивно се приготви за главозамайващото напрежение, което щеше да наруши концентрацията й. Нищо такова не последва. Стаята бе тъмна. Синьо сияние пулсираше от алебардата и нашийника, осветявайки близката маса. Отгоре й стояха еликсирите, бинтовете, книгата, кинжалът и златна ръкавица. Ръкавицата… тя беше ли в торбата? Претърси паметта си и получи непоклатимо «да» за отговор. И не само, нещо в нея настойчиво я подтикваше да си я сложи. Посегна към нея… кога са били развързани ръцете й?
Мисълта изчезна, не получила отговор.
Миранда спря рязко, когато осъзна, че Епидим я гледа, макар през полузатворени очи. Със сигурност щеше да я спре. Запита се защо изобщо искаше ръкавицата, както и кога Епидим се бе преместил пред нея. Отговорите бяха многобройни. Отново протегна ръка, но спря. Не трябваше да прави това. Трябваше да попречи на противника си да нахлуе в ума й. Идея изникна на преден план в съзнанието й.
Алебардата.
_Да!_ — помисли си тя. — _Служи му като моя жезъл. Ако успея да му я изтръгна, няма да е толкова силен. Дори мога да я използвам срещу него!_
Девойката посегна, бавно. Същевременно захватът му върху оръжието видимо отслабна. Изникналата в ума й тревога бе властно сметена настрана. Ръката й, трепереща от комбинацията на страх и усилие, почти бе достигнала оръжието, когато пръстите й сами се сключиха около дръжката. Ръката й бързо отдръпна алебардата, а кристалът в острието й сияеше ярко.
Миранда се опита да я пусне, но ръката й не се подчиняваше. Златната ръкавица, която бе изпитала необяснимото желание да си сложи, се издигна във въздуха. Вече нямаше съмнение, че Епидим бе предизвикал объркването. Притежаваше много по-голям контрол от нея. Момичето отчаяно напрегна мисълта си, търсейки нещо, с което да го прогони. Мислите й биваха разкъсвани бързо и рязко още при самата поява. Мрачното влияние на Епидимовата воля се просмукваше в най-дълбоките кътчета на съзнанието й.
Накрая събра цялата си останала воля и я тласна на повърхността.
Отстраняването на защитата бе последвано от рязко втурване навътре, което я притесни за миг, но тутакси последва и това, на което се надяваше. Агонизираща болка. Насочвайки магията си на повърхността, бе предизвикала ефекта на огърлицата. Проплака високо в ума си, а нейде дълбоко в нея втори глас стори същото. Усети как хватката на нашественика се разхлабва съвсем малко, но бе достатъчно. Изтласка го вън от съзнанието си. Пред себе си видя очите на Епидим да се съживяват. Захвърли алебардата му настрана и отново удвои защитата си. Натискът на проникването му бе изчезнал, заменен от силен тътен между гняв и болка.
— Това е нещо ново. Телоран! Ела тук! — викна той.
Миранда колебливо отвори очи. Той крачеше гневно из стаята, понесъл алебардата си. Вратата се отвори и Тригора влезе.
— Отведи я в килия, наситих й се за днес! — заповяда той.
— Научи ли нещо? — запита елфът, хващайки олюляващото се момиче над лакътя и изправяйки го на крака.
— ОТВЕДИ Я В КИЛИЯ! — повтори ожесточено той, докато разтриваше врата си. — И НЯКОЙ ДА СМЕНИ КРИСТАЛА В НАШИЙНИКА!
Миранда бе отведена нагоре по стълбите, където към нея се присъединиха двама Елитни с факли. Осъзна колко много усилия й бе коствала защитата, когато откри, че умът й бе прекалено изтощен, за да накара краката да заработят.