Елитните буквално завлачиха измъченото момиче до най-близката килия, един етаж по-нагоре. След като бе захвърлена вътре, вратата се затръшна и се разнесе дрънчене на ключове, последвано от щракване на ключалка. След като мина известно време, възвърнало й достатъчно сила, за да повдигне глава, Миранда се огледа. Килията бе меко казано оскъдна. Купчина раздрани парцали очевидно изпълняваха ролята на легло. Самотен стол играеше ролята на мебелировка, макар че ако можеше да се съди по скобите за ръце и глезени, очевидно предназначението му не бе да носи удобство.
Девойката се опита да се изправи, блъсвайки се в решетките. Движението бе съпроводено от дрънчене около врата й. Протегна ръка и установи, че към нашийника й на верига е прикачен друг кристал. Бе по-голям от юмрука й и също болезнен на допир, само дето сега можеше да _усети_ как изсмуква силата й.
Поне по-големият кристал имаше едно предимство. Предоставяше повече светлина. Инак трябваше да седи в почти непрогледен мрак.
Отпусна се в стола, откривайки, че стоенето права понастоящем не си струва усилията. Миг по-късно погледът й се спря върху нещо, за което определено не важеше същото. Купа. _Пълна_ купа. С енергично оживление, за чиято наличност изобщо не бе подозирала, скочи към храната. Но с разочарование установи, че определението «храна» е твърде щедро за съдържанието на купата. Бе изпълнена със субстанция, която опозоряваше всички каши. Сякаш някой бе посъбрал кухненска помия с помощта на комат хляб, който бе наронил отгоре. Естествено, нито това, нито вероятността от отрова попречи на Миранда да изгълта купата без лъжица.
Звукът на ботуши смътно достигна до изгладнялото й съзнание, докато довършваше пиршеството. Когато се убеди, че е погълнала без остатък отвратителната храна, девойката повдигна очи, за да види кой бе избрал да наблюдава спектакъла. Пред нея стоеше Тригора.
Генералът гледаше надолу към нея, принуждавайки я да осъзнае, че се бе свила в ъгъл, когато бе намерила купата. С огромно усилие Миранда се изправи, опитвайки се да запази малкото останало си достойнство.
— Идваш да злорадстваш? — попита момичето.
— Никога не злорадствам. Особено при победа, която не е моя. Спа десет часа. Епидим започна да се страхува, че може никога да не се събудиш.
— Тревожел се е, че може да умра? — рече девойката. — Мислех си, че се надява именно на това.
— За друг може би, но не и за теб. Много рядко попада на субект, който представлява предизвикателство.
— Аз съм предизвикателство? — запита Миранда.
— Съпротивлява му се над шест часа. Изтласка го навън по начин, по който никой друг не бе успявал. Това ти спечели интереса му — уведоми я Тригора.
— За мен е чест — предизвикателно каза момичето.
— А не трябва. Това означава единствено, че ще продължи да опитва. Все по-усилено и по-усилено. А когато успее да проникне, съмнявам се, че ще си направи труда да остави ума ти в състоянието, в което го намери. Може да не остави нищо от него. Откровено казано, ще бъдеш късметлийка, ако ти е останал достатъчно разсъдък да продължиш да дишаш, когато той приключи с теб — рече Телоран.
Миранда си пое дълбоко дъх.
— Ела. Дай ръка — каза елфът.
— Не. Защо? — възпротиви се девойката. Макар да си бе повтаряла безспир, че поне на Тригора може да се има доверие, случилото се през деня бе покъртило това убеждение.
Генералът протегна пита хляб и манерка. Миранда ги грабна. Купа помия далеч не бе достатъчна да засити трупания с дни глад.
— Защо ми даваш това? — успя да изрече с пълна уста.
— Няма как да бъда сигурна дали ще те храни… заслужаваш шанс — прошепна тя, привеждайки се по-близо. — Чуй ме. Никой не му се е противопоставял. Ровил се е и в моя ум, както и в стотици други. Каквото иска да узнае, ще узнае. Просто… се съпротивлявай. Стори всичко по силите си. Някой трябва да му покаже, че… _че сме в състояние да се борим._
— Сме… какво означава това? Истина ли е? Той не е човек или елф? — запита Миранда.
Тригора предпазливо се огледа, преди мълчаливо да се оттегли. Миранда отново остана сама и в опасност. Далеч не за пръв път се озоваваше в подобна ситуация, но този бе по-различно. Този път можеше да се окаже последен. Намираше се в килия, дълбоко под земята, очаквайки врага си да направи следващия опит да си проправи път в съзнанието й. Трескаво търсеше из ума си някаква бледа надежда, в която да се вкопчи.
Имаше една.
Бе възможно пленилите я да направят същата грешка както преди, да не платят цената й. Това би накарало Лейн да я спаси отново. Но далеч не беше вероятно. Двамата генерали изглежда постигаха единодушие единствено върху факта, че трябва да бъде заплатено. Нямаше значение. Това бе надежда, сияеща светлина в края на тунела, в която да впери очи. Дотогава трябваше да пази силите си. Епидим щеше да се върне.