Измина една седмица, прекарана по възможно най-мъчителния начин. Бе вързана през цялото време. Всеки ден получаваше купа помия от един от пазачите, чиито лица бяха скрити зад маска, след което биваше подлагана на разнообразни сондажи от страна на Епидим. Повечето представляваха цели маратони, оставящи я без сила. Други бяха кратки и коварни, прикрити в най-разнообразни начини, вариращи от опити да я вербува до обещания да я освободи. В известен смисъл най-лошото бе, че всеки ден я връщаха в различна килия. Невъзможно бе да се чувства в безопасност, но това й отнемаше дори усещането за познатост.
Размишляваше върху това и се опитваше да игнорира ужасния вкус на храната, когато Епидим се приближи, за да започне поредното мъчение. Този ден обещаваше нещо ново. В килията имаше втори стол с подобни окови.
— Е, Миранда. Смятам, че е време да се запознаеш с някои от съседите си. Този познаваш много добре. Не е спрял да проклина името ти, откакто го намерихме — самодоволно заяви Епидим, блъсвайки парцалив старец с превързани очи във втория стол.
Главата на стареца бе отпусната. Клюмайки в стола, той се поклащаше бавно, почти в делириум. Струваше й се познат, но не можеше да се досети откъде. Имаше провиснала сива брада, изцяло плешив, с изключение на няколко вити сиви кичура.
— Е? За пръв път си толкова тих, старче. Тя е тук, в тази стая. Нямаш ли какво да кажеш? — запита Епидим.
— Чакам тя да заговори — изграчи старчокът. Гласът му бе пресипнал, като че употребяван пресилено. Бе го чувала и преди.
— Защо? — попита генералът.
— Искам да зная къде е гърлото й… за да обвия ръце около него — обясни старикът.
Вдигна глава, разкривайки износена и зацапана свещеническа яка.
— Ти си свещеникът. Онзи, който срещнах след намирането на меча! — осъзна Миранда.
Той се хвърли напред с цялата сила, на която бе способна немощната снага. Епидим с лекота го усмири.
— Аз съм. Знаех си, че ще донесеш само мъка. Погледни ме! Виж какво ми стори! Вещица! Отрепка! Заради теб ще прекарам последните години от живота си в тази воняща, прогнила дупка в земята. Всяка нощ се моля да те застигне край, подобаващ на измяната ти! Извличам утеха от факта, че най-сетне си довлечена тук! Дано никога не съзреш дневна светлина! — изхрачи той с презрение. Отново скочи да нападне Миранда, но Епидим го задържа.
— Какво прави той тук? Защо сте го заловили? — настойчиво запита Миранда.
— По същата причина, поради която и всички останали. Възможно е да са докоснали меча. Пророчеството, ако бъде правилно разчетено, твърди, че мечът ще попадне в ръцете на Избран. _Ще_ заловим Избрания, но за да сме сигурни, трябва да заловим всеки, който може да е докоснал меча.
— Ти ни обрече! ВСИНЦА НИ! Носеше този меч като чума И НИ НАПРАВИ ПРЕСТЪПНИЦИ! ПРОКЛЕТА ДА СИ! ПРОКЛЕТА ДА СИ, ВЕЩИЦЕ! — ревна духовникът, сетне изгуби глас и захриптя.
— Ще се предам. Ще се предам незабавно, ако ги освободиш — каза Миранда.
— О, не. Тези пленници никога няма да бъдат освободени — с равен глас изрече Епидим.
— Но защо? Несъмнено си прочел умовете им! Трябва да знаеш, че не са ти от полза! — викна тя.
— Така е.
— Тогава защо просто не ги пуснеш?
— Не. Трябваше да ги държим тук, ако не за друго, то поради вероятността някой от тях да е бил изключително важен за теб и така да се превърне в несъзнателна примамка. Беше налучкване, но нямаше да е първата подобна догадка, която да се окаже успешна. Случайно си една от онези бедни души, които ги е грижа за всички. Мислех си, че бихме могли да изпразним най-близкото село, за да запълним оставащите килии. Какво ще кажеш? Представи си под какво напрежение щеше да те постави това — рече с широка усмивка.
— Моля те, умолявам те. Освободи ги и ще те допусна в ума си — рече тя.
— Предай ми се и ще ги убия.
— Какво? Защо? Ти искаше да се предам!
— На първия ден. Тогава ти ме нападна. Нарани ме. Това е рядко. Много рядко. Безпрецедентно. По принцип бих убил за това — но не и теб. У теб има нещо специално. Притежавах всичко, което ме интересуваше, още след четвъртия час на първата ни сесия. Всичко, което трябваше да науча.
Не знаеш нищо ново, което да предложиш. Зная, че Лейн е избран. Зная, че друг Избран е бил призован. Дори зная как изглежда. Нещата, които трябваше да защитаваш, бяха оставени без защита, а дори и когато ги бях получил, ти продължи да се съпротивляваш. Продължи да защитаваш нещо в ума си. Осмели се да повярваш, че би могла да си по-силна от мен.