По тази причина ще бъдеш пречупена. Ако исках само ума ти, можех да се промъкна в съня ти. Искам да ти покажа, че не си достатъчно силна. Искам да ми покажеш докъде се простира силата ти. Ще бъдеш измъчвана, извивана, разкъсана и натрошена. Ще напрягаш всичките си сили — и ще се провалиш. И тогава, когато най-накрая не ти е останала волята да ми се съпротивляваш, ще убия всеки един от тези люде пред очите ти — изрече Епидим. Гласът му бе спокоен, сякаш обясняваше нещо съвсем в реда на нещата.
— Докара гибелта на всички! Докара гибелта на _всички ни_! — успя да изрече свещеникът.
Епидим го извлече от килията и го предостави на пазач, който да го отведе.
— Знаеш ли, успях да надзърна в онова, което криеше от мен. Образ на майчиното ти лице, шепот от бащиния ти глас… дреболии. Тривиални неща. Безполезност. Произволни, незначителни събития от живота ти. Имам чувството, че когато бъдеш пречупена, това ще е всичко, което ще открия. Спомени, които са ти скъпи. Но въпреки това ще ги имам. Ще съзра всяка скътана сцена от ума ти. Всеки миг в градината с майка ти, всяка безценна визита на баща ти. Помисли върху това. И се наспи добре — каза Епидим.
Предната седмица бе нищо в сравнение с последвалата. Всеки ден пред нея биваше довеждан нов затворник. Беше ги виждала — макар и само преминавайки — и преди. Обикновени хора, търговци — всеки, за когото съществуваше подозрение, че е възможно да е докоснал меча. Някои не си я спомняха. В тези случаи Епидим я принуждаваше да им обяснява причината за задържането им. Повечето от заключениците не бяха получавали обяснения до този момент. Гневът, тъгата, объркването — всичко това се смесваше в просълзен изблик емоция.
В точния момент, когато Миранда усещаше, че сърцето й сякаш бива откъснато от снагата й, Епидим правеше поредния си опит. Агония в най-съвършена и пречистена форма. И всеки ден бе по-лош от предишния. Мъчителят подбираше все по-жалостни истории. Хлипащи майки, отделени от чедата си. Войници, които още не бяха видели семействата си след безкраен престой на фронта. И най-лошото бе, че Миранда не можеше да победи. Предаде ли се, затворниците щяха да бъдат убити. Бъдеше ли пречупена, затворниците щяха да бъдат убити. Можеше единствено да осигури повече време. Да отлага неизбежното.
След още една седмица Епидим се приближи сам, но Миранда не бе толкова наивна, за да помисли, че днес я очаква нещо по-различно. Носеше нещо, увито в черен плат. Чертите му бяха изкривени в усмивка на пълна възхита. Девойката не хаби сили да предполага що за мъчение й е подготвил този път. Просто се подготви.
— Миранда, какво предполагаш получих днес? Със сигурност ще събуди интереса ти, уверен съм в това.
Миранда не отговори. Съсредоточи ума си, приготвяйки се за опита му. Епидим бавно разгърна малко от плата. Докосваше го бавно, предпазливо, сякаш бе животно, което можеше да хапе. Мислите на девойката се насочиха към Мин и момичето отправи молитва създанието да не се намира вътре. Молитвата бе удовлетворена, но истината не можеше да бъде по-лоша. Горната част на плата бе отметната, за да разкрие великолепна, инкрустирана, гравирана дръжка. Дръжката на меч. _Мечът._
— Ето го. Източникът на нещастията ти. Предполагам все още таиш илюзии, че имаш някаква стойност. Че си важна и затова сме те искали. Не. Всичко опираше до ето това. Преживените от теб в последно време изпитания се дължаха единствено на докосването ти до това парче метал. Би могла да бъдеш всекиго. Когото и да е. Това оръжие означава много повече, отколкото ти някога би могла. А сега е мое. Знаеш какво означава това, нали?
Не мисли, че не съм я видял. Тънката нишка надежда, проблясваща из ума ти. Че Лейн може да дойде, че някак ще успее да ме срази и да те спаси, може би дори и всички останали затворници. Това няма да се случи. Бе им платено. Те приеха. Сега си толкова безполезна за тях, колкото и за всички останали — изрече той, а от думите му капеше отрова.
Миранда насочи всичките си сили да не позволи на безнадеждността да проличи. Нямаше да му достави удоволствието да съзре болката й.
— Уви, тази малка награда означава, че ще трябва да те оставя за известно време. Получих заповеди да помогна в проектите на колега, а това тук може да се окаже полезно. Но за да не ме забравиш, позволи ми да ти оставя нещо, което ще те измъчва в мое отсъствие. Има един момент, напук на скорошните ми добавления останал най-разрушителния миг в живота ти. Клането. Наскоро се бе присетила за него, нали? Чудила си се… как е възможно? Изтеклата информация никога не е била доставена. Дори и да е била, как е възможно атаката да е била толкова успешна, а разрухата така пълна?