Кенвард бе столица, близо до фронта. Бе укрепена. Можеше да удържи сила, десетократно по-голяма от онази, която я унищожи. Бе го правила и преди. Как бе възможно?
Сториха го нашите хора. Нямаше южни войски. Лично аз предадох заповедите от генерал Багу. Никой да не остане жив. Изтеклата информация бе само за прикритие, да предостави удобно обяснение в умовете на хората. Разбира се, не мога да изредя с абсолютна точност имената на всички замесени войници, но мога да ти кажа следното: те всички бяха опитни, лоялни, покорни и достойни за доверие. Бяха сред най-добрите…
Като баща ти, той също беше сред най-добрите, нали? — рече Епидим, снижавайки глас, така че последните думи бяха прошепнати.
И той отстъпи назад, потъвайки в мрака, оставяйки само скъпоценния камък в алебардата да сияе, взирайки се в нея като подигравателно очище, докато накрай и той не изчезна. Тя зачака, докато затръшването на тежките врати не указа излизането на чудовището. Когато се убеди, че се е махнал, главата й се приведе, а умът й пламтеше. Гняв, страх, безсилие, омраза, отчаяние и какво ли още не се бореха за надмощие над съзнанието й.
Ако не се бе оттеглил наистина, Епидим можеше да я срази с лекота. Плачът й отекваше из подземието. Пазачите пред вратата не реагираха. Не се постара да насочи магията си в себе си и кристалът на врата й гореше, задействан от силната емоция. Не я беше грижа. Нищо не можеше да се сравни с болката в сърцето й.
Избликът на чувства не я напусна, докато не припадна от изтощение. Прекара няколко часа без сънища и се събуди сред същата бледосиня тъма, в която бе прекарала последните две седмици. Почивката изобщо не бе възстановила силата й, инак бе твърде вероятно да започне целия процес отново.
Наместо това седеше изтощена. В слепоочията й пулсираше тъпа, постоянна болка. Увесила глава, девойката забеляза нещо. Увисналият от врата й кристал бе започнал да се пропуква. Момичето поклати глава, надявайки се да проясни поне малко ума си и се огледа. И други неща се бяха променили. На места стените бяха обгорени. Смътно си спомняше да насочва ума си към огнени заклинания, за да утеши поне част от гнева си. Бе вложила достатъчно сила, за да претопи решетките в бълбукащи локви, но кристалът си бе свършил работата — в известна степен.
Замъгленото й съзнание бавно започна да се изчиства. Едновременно с това изникваха вероятности, породени от това ново знание. Двама от маскираните пазачи се доближиха до килията. Миранда застана неподвижна, докато единият замени повредения кристал, а другият остави дневната помия.
Девойката знаеше, че това бяха обикновени близници, които не можеха да надникват в съзнанието й като Епидим, но предпочиташе да не поема излишни рискове, затова си позволяваше само невинни мисли в тяхно присъствие. Когато се махнаха, започна да планира. Някои от заклинанията й се бяха промъкнали. Напрегнеше ли сили докрай, постигаше малък ефект. Щеше да е болезнено, но можеше да успее да избяга сама. Трябваше да се фокусира, напук на болката от нашийника, върху заклинания, изискващи концентрация, която рядко бе постигала без жезъла си. Нямаше да е лесно, но поне представляваше някаква надежда. Надеждата щеше да й дава сили.
Окуражена от факта, че избликът й не бе предизвикал реакция от близниците, девойката пристъпи към работа.
* * *
Страданията й бяха наблюдавани от изпълнени с мъка очи. Дийкън бе почувствал, че ако можеше отново да види Миранда, това щеше да успокои ума му и щеше да може да се заеме с работата си. Първо бе измъчван от факта, че получаваше образи за кратко и нарядко. Сега проблемът бе противоположен. Нощ подир нощ я гледаше, пленена и измъчвана. Преравяше книгите си в търсене на някакво решение, някакъв начин да узнае с точност какво се случва. Образите понякога се задържаха с часове, но бяха треперливи и се изменяха, оставяйки девойката като единствената солидност — и винаги бяха без звук. Понякога до нея имаше и други люде, но най-често беше сама.
Фокусираше се върху образите и се опитваше да извлече повече информация, но просто не разполагаше с нужната сила. На всичкото отгоре останалите чародеи вече се бяха отегчили от постоянните му молби за помощ, прекъсващи проучванията им и по тази причина дори не искаха да говорят с него. Накрая останаха двама, които му обръщаха внимание — Соломон и Калипсо. От двамата русалката се оказа по-услужлива, така че почти ежедневно се съветваше с нея.
Притеснен от последните визии, Дийкън зае обичайното си място край езерото и зачака. Дългата, сякаш лееща се коса на русалката и изумрудената й опашка изникнаха на повърхността. Младежът веднага заговори. Калипсо бе свикнала с този му навик да преминава направо на въпроса.