— От видяното снощи със сигурност мога да кажа, че кристалът около врата й се е променил. Убедена ли си, че никога не си чувала за тази практика? Кристал, използван за някакъв тип мъчение? — попита Дийкън. — Може би трябва отново да потърся в библиотеката.
— Ако е нямало нищо при третия ти преглед, надали ще има и при четвъртия — каза русалката. — Знаеш какво трябва да направиш.
— Трябва да зная какво става.
— Но това няма да помогне — предупреди го тя.
— Какво искаш да кажеш? Естествено, че ще помогне! Не мога да си я избия от главата, защото не съм сигурен за мястото й в пророчеството. Когато узная какво й се случва, ще бъда в състояние да потърся елементи от тези събития в пророчеството. Ще ги открия. Тогава ще зная със сигурност, че всичко ще свърши добре и ще успокоя ума си — изрече той с цялата убедителност, на която бе способен.
— Изобретателен си. Ако не възнамеряваш да бъдеш рационален, поне следвай собствените си правила. Логиката диктува, че трябва да последваш уликите до истината, а не да избереш устройващата те истина и да нагодиш доказателствата към нея — рече Калипсо. — Умишлено отбягваш истинския корен на проблема си, защото знаеш, че представлява болест, за която няма лечение.
— О? И какво представлява тя?
— Няма да я назова. Само ще отречеш и ще се впуснеш в рационализации. Ще кажа само, че зная, а дълбоко в себе си ти също знаеш. Ще намериш покой, когато намериш начин да се изправиш лице в лице с нея и… — поде русалката, само за да бъде прекъсната.
— Ще говоря с Черупката! — изтърси Дийкън.
— Какво?! — запита магьосницата, объркана от внезапния скок на мисълта.
— Черупката! Трябва да открия със сигурност мястото й в пророчеството, за да успокоя ума си, а само един човек може да каже това — Черупката! — рече той, скачайки на крака.
— Дийкън, чуй се само! Черупката говори само когато има да каже нещо — тоест, много рядко.
— Тогава ще го склоня — рече той тичешком.
— Той не е човек, а само куха обвивка. С по-голям успех ще получиш отговор от собственото си ехо. Държиш се глупаво, неразумен си и си прекалено оптимистичен. Това са всички симптоми! — викна подире му Калипсо, преди да поклати глава и да си прошепне: — Момчето ще си изгуби ума.
* * *
Миранда бе прекарала последните два дни в съсредоточаване на ума си върху задачата да отключи оковата около врата си. След като не успя, девойката прецени, че очевидно подобни усилия са били предвидени при изработката. Вероятно същото важеше за всички окови, но нямаше как да разбере. Колкото и да бяха болезнени опитите, болката бе за предпочитане пред безнадеждността — и размишляването върху наученото за клането.
Насочи усилията си към обхващащите китките й окови. Почти моментално усети напредък. В края на един изпълнен с напрежение час дочу щракване, което накара сърцето й да подскочи. Механизмът неохотно се разтвори и пристегналата лявата й ръка гривна вече не представляваше проблем. Двамата пазачи, близници, патрулираха мълчаливо — както винаги. Дните, които бе прекарала под наблюдението им, бяха показали, че не проявяваха самоинициатива, вършейки единствено каквото им бъдеше наредено. Но бяха изключително чувствителни към резки промени и винаги поглеждаха към нея, когато ръмженето от усилие и болка престанеше.
Миранда не помръдна ръката си. Оковите за китките се намираха зад стола, а девойката бе обърната с лице към решетките, така че отварянето на едната щеше да остане незабелязано. След няколко мига пазачите възобновиха тихата си обиколка. С една свободна ръка щеше да е в състояние да държи кристала настрана от гърдите си и да си спести част от болката, но бързо отхвърли тази мисъл като прекалено рискована. Наместо това атакува и втората гривна по сходен начин. Беше изморена, но изкусителното видение на свободата й даваше сили да продължи. По някое време се разнесе второ изщракване, оповестило свободата на другия горен крайник. След като си почина няколко секунди, се изправи пред нов проблем, който не бе обмисляла досега. Тъй като бе обърната към решетките, оковите над глезените й бяха видим. Ако искаше бягството да успее, трябваше да освободи и двата си крака, без стражниците да забележат.
Умът я болеше от преупотреба. Седмиците съпротива я бяха напрягали докрай толкова често, че бе открила с точност колко може да понесе, преди да се пречупи. Опиташе ли нещо толкова изморително като оковите, нямаше да разполага със силата да се изправи, когато приключеше. Толкова отдавна не се бе изправяла на крака без помощта на жестоки клещи, които да стискат раменете й, че бе възможно напълно да е лишена от сила.