Миранда поклати глава. Ако съществуваше време за отчаяни действия, то бе настъпило тъкмо сега. Когато стъпките на пазачите долитаха най-слабо, тя сграбчи обгърналата проклетия кристал верига и я издигна от гърдите си. Ефектът бе удивителен. Мъглата в съзнанието й се прочисти, значителна част от силата й се възвърна. Две бързи заклинания преодоляха отслабената защита на оковите и освободиха и краката й. Стъпките бързо започнаха да се усилват. Бяха чули!
Миранда се изправи на треперещите си крака. Не можеше да огледа добре камъка около врата си, но знаеше, че го бяха сменяли преди, така че трябваше да има начин да го извади. Заопипва, но навсякъде допирът прогаряше пръстите й, лишавайки я от усещане. Стъпките почти бяха достигнали. Нямаше повече време за губене — трябваше да бъде готова. Приклякайки зад стола, тя удари кристала с цялата си сила в облегалката на стола. Той се напука. Нов удар. Отрони се парче. При третия удар кристалът се пръсна с ослепителен блясък, порязвайки ръката й. Сетне настъпи тъмнина.
Мигновено девойката почувства сила, която не бе усещала от седмици. Преди месец щеше да смята подобно състояние за наближаваща смърт, но сега й се струваше апогей на мощта й.
Тъй като сиянието бе угаснало, мракът бе непрогледен. Това вероятно беше без значение за близниците, които патрулираха без светлина, но за девойката означаваше, че те могат да я виждат, а тя тях — не. Приклекна зад стола и напрегна ум, а пазачите спряха точно пред решетките. Какво щяха да направят? Трябваше да я обездвижат и да поставят нов кристал. Което значеше, че щяха да отворят вратата. Ако това стане, можеше да успее да се провре край тях и извън килията, но къде щеше да иде?
Двамата размениха реплики на език, който бе изцяло непознат на Миранда. Самотни стъпки се отдалечиха.
Миранда зачака за миг, но последва само тишина. Един от пазачите очевидно бе отишъл да доведе помощ или да донесе нови окови, а партньорът му нямаше намерение да отвори вратата. Пред перспективата за още противници, времето за действие бе настъпило. Запрати приспиваща магия. Не разполагаше със силата за нещо по-силно. Пазачът се олюля, но не падна. Заклинанието не бе достатъчно силно. Сещаше се само за две неща, които можеха да са й от полза.
Девойката изскочи иззад стола, сблъсквайки се с решетките. Протегна ръка между тях и сграбчи пазача. Същевременно изрече думите на сънотворното заклинание, тихо, но настойчиво. Допирът и словата бяха достатъчни, за да постигнат нужния ефект. Пазачът се строполи на земята.
Момичето бързо насочи ума си към ключалката на килията. Почти моментално откри, че тя бе безнадеждно по-усложнена от оковите. Няколко мига се бори напрегнато, но накрая се отпусна върху решетките, хлипайки.
— Не съм достатъчно силна.
След миг от мрака долетя глас.
— Глупаво момиче — подигра се гласът. Слепият свещеник. — Глупаво, глупаво момиче. Отвори вратата!
— Не мога. Нямам нужната сила! Не мога да отворя ключалката!
— Научи се да тичаш и забрави как се ходи! Ключовете! Чух ги да издрънчават, когато пазачът падна! — изкомандва той.
— Разбира се! — отвърна момичето, протягайки ръце през решетките и търсейки наоколо, докато не намери ключовете.
Бяха само три. Вторият отвори вратата на килията й.
— Къде си? — обърна се Миранда към тъмното.
— Тук. Защо? Искаш да ме наръгаш в гръб ли? Това ще бъде най-честното нещо, което ще си вършила през нещастния си живот — просъска свещеникът.
— Ще те освободя. Тъмно е като в рог и… — прошепна тя.
— Вратата остава затворена, вещице! — отвърна й гневният му шепот.
— Ще се опитам да те измъкна — настойчиво изрече тя, достигайки вратата му. Когато се опита да пъхне ключа, бърза ръка го грабна.
— Аз съм свещеник. Призванието ми е да прощавам. Но _няма_ да ти стана длъжник. Сега върви — или ще си задържа ключа и никога няма да се измъкнеш жива. Освободи останалите, ако искаш, но тези решетки ще ме пазят от теб — предупреди я той.
— Щом желаеш.
В друг момент би останала да го убеждава, но сега не разполагаше с време. Останалите затворници бяха започнали да осъзнават, че Миранда се е освободила и изискваха същото. Девойката си припомни, че от двете страни на всяко стълбище стояха по две факли. Препъвайки се в мрака, достигна до една и я запали. Мистичното усилие я накара да се олюлее. Това беше последното заклинание, което можеше да направи, без да изпадне в несвяст. В проблясващата светлина видя десетки ръце да се протягат умолително. Поемайки факлата в кървящата си десница, девойката бързо започна да обхожда килиите, отключвайки ги една по една. Затворниците побягваха, мислейки единствено за свободата си. Едва неколцина бяха освободени, когато на стълбището изникнаха трима близници, запречвайки пътя им. Миранда яростно отключваше още врати. Отдавна бе спряла да мисли за собственото си бягство. Просто _трябваше_ да освободи тези хора. Бяха тук по нейна вина.