— Добре тогава, но ще се срещнем отново — каза Кая.
— Ще бъдеш моя жена — заяви Тус.
За момент тримата замълчаха.
— Ти вече си имаш жена, Тус. Хенна, забрави ли? — напомни му водачката на Подронието.
— Ще бъдеш новата ми жена — поправи се мъжагата.
— Мърдай, Тус. Чака ни вербовка.
Тус кимна и двамата затичаха нагоре по стълбите. Фортът разполагаше със значителна част близници, които със сигурност бяха ожесточени бойци, но дори и те не можеха да се справят с побесняла тълпа, превъзхождаща ги в съотношение десет към едно. След минути тежките врати бяха отворени и затворниците се бяха разбягали във всички посоки. Оцеляха не повече от десетима пазачи.
Живите се заеха да претърсват форта. Останалите избягали затворници не ги касаеха, но Миранда трябваше да бъде открита. Когато всяка килия и целият двор бяха претърсени, близниците започнаха да тършуват околните поля. Откриха само следа от кървави капки, отвеждаща до захвърлена край вратите факла. Трябваше да бъдат проследени стотици следи. Миранда щеше да бъде намерена. Войниците се отправиха пеша в посока на залязващото слънце, тъй като конете бяха откраднати от затворниците.
В продължение на няколко минути единственият звук идваше от вятъра, нямаше никакво движение. Накрая в един мрачен ъгъл нещо се размърда. В конюшнята, простовата барака край укреплението, Миранда избута корито с овес и пролази навън от скривалището си. Отиде до поилката, счупи насъбралата се на повърхността ледена корица и жадно напълни шепи. Когато утоли жаждата си, колебливо се обърна към овеса. Нуждаеше се от някакви провизии. Суров овес щеше да свърши работа. Посягайки в коритото, девойката почувства студено, познато усещане върху врата си. Острие.
— Не се и опитвай да поглеждаш. Къде е момичето? — прошепна груб глас.
Миранда не разполагаше с енергия да се страхува.
— Откри го — отвърна тя, победена и твърде изморена, за да се страхува.
— Миранда?! — долетя глас, който разпозна.
— Дезмър? — каза девойката, обръщайки се уморено, когато острието бе махнато.
— _Ти_ си причинила всичко това? Що за момиче в беда успява да избяга само? — отбеляза той, смеейки се невярващо.
Беше облечен в бяла роба с качулка. На гърба му имаше метната торба с идентичен цвят. В едната си ръка държеше нож, другата бе заета с едричък чувал. Съдържанието на чувала се мяташе яростно.
— Дезмър, не можеш да ме предадеш отново, трябва да предупредя… — започна Миранда, а гласът й трепереше.
— Не съм тук да те върна, а да те измъкна — рече той, подкрепяйки я, докато я отвеждаше към прозореца. — Отслабнала ли си? Струваш ми се по-тънка от… небеса, Миранда, ако не знаех, че са минали само няколко седмици, щях да се закълна, че са били пет години на оскъдица.
На светлото девойката можа и сама да види резултатите от пленничеството. Бе видимо по-слаба, пребледняла и окъсана. Дрехите, ръцете и лицето й бяха покрити с мръсотия. Дясната й ръка бе стиснала туниката и бе обградена от кърваво петно. Говореше завалено, сякаш всеки миг щеше да припадне.
— Лейн тук ли е? — запита притеснено тя.
— Трябва. Аз… — поде Дезмър.
— А Мин? — прекъсна го Миранда.
— В чувала е. Бяхме…
— Защо?
— Не искаше да тръгне с Лейн, не ме слушаше, а не исках да я оставям сама… — успя да изрече той, преди за пореден път да бъде прекъснат.
— Защо ми помагаш да избягам? — запита девойката.
— Не донесоха цялата сума. Само малко повече от половината — небрежно каза Дезмър, сякаш не си струваше да се говори за това. — Миранда, какво са ти сторили вътре?
— Защо им е… Знаят! Дезмър, кажи ми, къде е Лейн? — скочи тя, настойчивостта й пробила си път през умората.
— Планът беше да им отвлека вниманието за достатъчно дълго време, за да може той да се промъкне през стената и да влезе вътре. Преценявах възможностите, когато започна тази суматоха — за която и двамата бяхме на мнение, че е повече от достатъчна. Трябваше да изчака, докато пазачите отърчат вътре, сетне се прехвърли през стената. Все още трябва да е във форта. Защо?
— Опитваха се да проникнат в ума ми. Знаят, че е Избран. Ще се опитат да го заловят — или да го убият, не съм сигурна. _Затова_ не са платили пълната сума. Знаели са, че той ще се върне, за да ме изведе! Трябва да го намерим!
— Спокойно, Миранда, спокойно. Двамата с Лейн не се занимаваме с това от вчера. Не съм толкова наивен, за да преценя, че това е било нещастна счетоводна грешка. Подготвени сме за всякакви непредвидени обстоятелства. Ето, вземи малко храна. Смятам, че трябва да хапнеш нещо — изрече Дезмър със загриженост в гласа, докато преместваше торбата си и започваше да рови в нея. Навън вятърът се усили.