— Не сега! Няма да бъда отговорна за затварянето на още някой! Ще го намерим и ще избягаме! — каза девойката.
Сянка затъмни прага, привличайки вниманието й. Бе Лейн, носещ торбата, с която Миранда бе пристигнала.
— Мечът не е тук — каза той, облечен сходно на партньора си. Подметна торбата в краката на девойката.
— Лейн! Трябва да се махнеш! Бягай! — рече тя.
— Това е планът — съгласи се Дезмър. — Но първо отвори ръка.
— Не съм гладна! — каза Миранда, лъжейки храбро в името на по-бързо бягство.
— Но _кървиш_. Хайде — каза той, изваждайки тънка стъкленица от торбата си.
Девойката показа ужасяващата на вид рана. Дезмър извади запушалката. Сякаш наля врящо олово върху дланта й. Миранда изохка и отдръпна ръка.
— Страхувам се, че това не би трябвало да се случва. Не съм особено опитен с лечебните еликсири — извини се белокосият.
Когато болката се поуспокои, Миранда отново разтвори пръсти и видя, че раната се е затворила, макар по дланта й все още да имаше остатъци. Миг по-късно тримата предпазливо пристъпиха сред гаснещата дневна светлина. Всичко бе спокойно. Отправиха се към вратите, все още зеещи след бягството на затворниците. Лейн вдигна ръка, давайки им знак да спрат. Подуши бавно и дълбоко. По лицето му пробяга притеснение.
— Не си доволен? — запита Дезмър.
— Вятърът. Върти се около нас. Не ми е от полза — отвърна малтропът, оглеждайки хоризонта.
— Може би няма нищо за надушване — предположи полуелфът.
В отговор Лейн впери очи в една точка, а ръката му бързо се премести върху дръжката на меча. Каквото и да беше, приближаваше се към тях по въздуха, бързо скъсявайки разстоянието. Между форта и най-близкото прикритие се простираше поле от сняг и лед. Единствено Лейн можеше да го достигне, преди формата в небето да се е спуснала отгоре им.
Дийкън изтича до малката колиба в края на селото, където държаха пророка си. Двама чираци, възрастен мъж и по-млада жена, седяха вътре. Очевидно и двамата бяха зажаднели за нещо, което да ги откъсне от скучноватото им задължение. Нахлулият задъхан млад чародей бе приветствана гледка.
— Майстор Дийкън, някакъв проблем ли има? — запита жената.
— Не, не. Дойдох да те освободя, Мера, теб също, Карр — рече той, поемайки си дъх.
— О! — възкликна Мера развълнувано, но бързо увеси нос, сполетяна от някаква мисъл. — Но смяната ми ще приключи след шест часа. А на Карр му остават три.
— Смятам, че разполагам с нужното старшинство, за да ви освободя няколко часа по-рано.
Двамата бяха особено щастливи да си получат следобеда. Не бяха толкова глупави да задават въпроси защо един от обичайно себичните майстори би се заел с такава безплодна задача. Нито му напомниха правилото, че поне двама свидетели трябваше да наблюдават пророка.
Щом напуснаха, Дийкън постави стол пред Черупката и седна. Древната, крехка фигура не показваше признаци на живот. Главата му бе клюмнала безжизнено, ръцете бяха отпуснати в някакво подобие на удобна поза. Взираше се с угасналите, мъгляви очи на труп. И въпреки това младежът почтително помълча няколко секунди.
— Черупка. Връзката ти с духовете няма равна на себе си. Зная, че говориш само когато те наредят, но става въпрос за нещо изключително важно.
Крехката фигура стоеше неподвижно.
— Използвах ограничените си умения да наблюдавам жена, към която ти се обърна по време на последната реч. Умолявам те, велики пророче, говори за нея. Къде се вписва. Какво са планирали съдбите.
Мълчание.
— Ако съм разчел предсказанията ти правилно, тя ще има жизненоважна роля в събирането на Избраните. Ако е изложена на опасност, самото пророчество може да е застрашено — продължи той.
Мълчание.
— Чуй ме… Тобер — заговори тихо, използвайки името, което някога бе принадлежало на Черупката. — Ако нещо е останало от теб, трябва да ми повярваш. Трябва да зная за нея.
Мълчание.
— По дяволите, старче! Слушай! — викна Дийкън, скачайки на крака и повдигайки Черупката за туниката. Сякаш сграбчваше чучело. — Трябва да зная! Трябва да зная дали ще бъде добре! Трябва да зная дали ще се върне при нас! Дали ще се върне при _мен_! Светът не може да оцелее без нея. _Аз_ не мога да оцелея без нея. Говори! ГОВОРИ!
Съсухрени пръсти внезапно се вкопчиха около врата му и младежът бе издигнат във въздуха. Дийкън сграбчи китката на стареца и се замъчи да си поеме дъх.
* * *
Силуетите в небето се приближиха.
— Миранда, най-добре би било да се скриеш вътре, докато премине опасността — предложи Дезмър.