— Чудовищата защо не нападат? — попита Миранда.
— Чувал съм за това. Или са много добре обучени, или са свързани мистично. Във всеки случай не предприемат нищо, без да са получили заповед от ездач. Лейн още веднъж демонстрира защо е човекът на действието в екипа — рече Дезмър с глас, в който се примесваха гордост и облекчение.
— Трябва да вървим. Незабавно — нареди Лейн.
Останалите не възразиха и поеха на път с цялата си възможна бързина, което в случая на Миранда означаваше болезнено бавно. Сякаш бе будувала с дни — и доста вероятно бе да е било точно така. Краката й постоянно заплашваха да откажат. Мин забави ход. Лейн вървеше далеч напред, а Дезмър се намираше между тях. Белокосият се обърна, когато провлачените стъпки на девойката изостанаха прекалено и не можеха да бъдат чути. Настоящият й спасител викна нещо, но вятърът бе станал дори още по-силен и отнесе думите му. Наложи се Дезмър да напрегне гърлото си.
— Ако не побързаш, ще трябва да те нося! И… Лейн! — изкрещя той. Очите му се разшириха, уловили невъзможна гледка.
Миранда и Лейн се извърнаха едновременно. «Мъртвата» жена бе посегнала към все още забитата в земята алебарда и се изправяше на крака. Не можеше да има съмнение, че оръжието на малтропа бе пропуснало целта, защото кървавото петно на гърдите й се различаваше дори и от тази далечина.
Девойката знаеше, че Лейн умее да се движи бързо, но демонстрираната сега скорост бе невероятна. Достигна до врага си за времето, което й бе нужно да се изправи на крака и да издърпа алебардата от земята. Повдигна оръжието си, но жената отрази удара му. Миг по-късно проблясък от кристала в острието блъсна малтропа, запращайки го на известно разстояние и избивайки меча от ръката му.
— Ще ми се да не бе промушвал сърцето. Ще трябва да се погрижа битката да не продължи дълго — каза тя. Лицето й бе смъртнобледо, но въпреки това съумяваше да излъчва самодоволно отегчение.
Малтропът се хвърли към оръжието си, а жената завъртя алебардата и удари по-големия драгойл по гърба. Острието издрънча, сякаш бе блъснала камък, разкъсвайки въжето, привързало два вързопа към гърба на създанието. Драгойлът, въпреки получения удар, който бе достатъчен да убие човек, остана неподвижен. Повей на вятъра разпръсна съдържанието на вързопите — десетки наметала обсипаха земята край чудовището. Ново припламване на алебардовия кристал накара одеждите да се издигнат. Вятърът развяваше дрехите — празни, а същевременно диплещи се по невидими тела. Още два вързопа бяха третирани по сходен начин секунда по-късно.
— Ти, звяр! Убий елфа! Половината от наметалата да му помогнат. Останалите и другия звяр да ми помогнат за този. Убийте момичето, ако се наложи, но само в краен случай — нареди жената, хриптейки. Изхрачи кръв. — Уцелил си и дроба. Колко досадно.
* * *
— Мястото на онази с белия знак върху пътя е заплашено — изрече Черупката.
Както преди, говореше в поток от различни гласове, езици и напеви, макар един да изглеждаше далеч по-гръмък от останалите. Издигна се във въздуха, опъвайки веригата, прикована към китката му. Ръцете, краката и свободната му ръка увиснаха безжизнено, сякаш единствено левицата криеше някакъв живец.
— Кой? Кой я заплашва? Какво трябва да бъде сторено? Какво да сторя? — успя да промълви Дийкън.
Трябваше да мисли за собствената си безопасност. Трябваше да мисли, че се случваше нещо безпрецедентно. Трябваше да мисли за множеството правила, които бе нарушил — и последствията от въпросните нарушения. А мислеше единствено за въпросите си.
— По пътя крачат нарушители. Сенки в полето — тялото на Черупката потръпна.
Пръстите се разтвориха и Дийкън тупна на земята. Живот се вливаше и в останалите крайници и те започнаха да потръпват на свой ред. Крехката форма заопъва веригите, сякаш някаква невидима ръка я подмяташе из стаята. Дийкън пролази зад линията, указваща досега на синджирите. Трескаво започна да записва тайнствените слова, изречени от сто нови гласа, присъединили се към хора.
— Светлините са потъмнели. Два пръста не са юмрук. Избори. Решения. Бялото е станало черно. Сивото може да стане бяло. Поучавани определят поучаващи. Дълго пътуване, нужно и смъртоносно, извършено с една крачка. Достойният живот може да започне единствено след края на недостойния — прошепнаха гласовете.
Дийкън усилено записваше всичко чуто. Слабо, далеч изпод останалите гласове, можа да долови онзи, който бе доминирал в първите няколко изречения. Той тихо, но настойчиво повтаряше една и съща фраза. Нещо подсказа на младежа, че от всички гласове именно този отговоря на въпросите му. Това беше Тобер. Стори всичко по силите си, за да го различи сред множеството други, до един предлагащи безценни напътствия за бъдните времена. Резервният му стилус бе застинал в очакване. Гласът бе толкова тих, толкова слаб. Какво казваше?