Вратата се отвори и Карр влезе. Бе се почувствал виновен, задето бе напуснал поста си, а и страхът от наказание също до голяма степен бе мотивирал връщането му.
— Той пророкува! Дийкън! Защо не си повикал останалите! Защо не записваш! — викна чиракът, но магьосникът остана неподвижен.
Какво казваше гласът?
* * *
Наметалата, на брой поне петдесет, бързо се понесоха към определените им цели. По-масивният драгойл се впусна към Дезмър. Белокосият яростно затършува из торбата си, а чудовището скочи, стъпквайки няколко плаща. Масивното туловище бе на няколко крачки от него, когато полуелфът измъкна голяма стъклена ампула и я метна. Тя се разтроши при удара и бистрата течност поля муцуната на чудовището. Мигновено кристализира и се втвърди.
Дезмър се хвърли настрана. Опитът за захапване се превърна в удар с глава в земята. След миг множество наметала започнаха да обикалят около тях, все повече стеснявайки кръговете. Мин впи нокти в земята, вперила поглед в огромното създание, което се мяташе наоколо, дерейки с лапи главата си. Дезмър измъкна червена стъкленица от торбата си и със смъртоносна непогрешимост я метна към най-близкия плащ. Тя прелетя през наметалото и се плъзна нестрошена на земята.
— Лошо. Няма какво да удрям! — викна той.
Плащовете почти ги бяха наобиколили. Дезмър се извърна към драгойла, който почти бе успял да изчегърта субстанцията от лицето си. Измъкна нова червена стъкленица и я хвърли към чудовището. Тя се пръсна и го обгърна с огън. След няколко мига пламъците утихнаха, оставяйки създанието невредимо.
Белокосият безпомощно се зарови в торбата си, търсейки нещо, което да е от полза. Същевременно Лейн бе успял да достигне меча си, тутакси претъркулвайки се встрани, за да избегне лапата на другия драгойл. Звярът разтвори човка, избълвайки облак тъмна мъгла. Чернилката плъзна през тълпата плащове, сред които скочи Лейн. Докоснатото от облака започваше да съска. Злощастните наметала нададоха нечовешки писъци. Повечето от тях се свлякоха на земята, сразени от разширяващи се в дрехите им дупки. С поредица от ловки отскоци и гмурвания, Лейн се добра до жената. Създанията не доближиха, страхувайки се да не наранят повелителката си.
— О, по дяволите всичко! Миранда, прикрий очи и се приготви! — нареди Дезмър.
Девойката побърза да изпълни заръката му. Белокосият залюля торбата и я хвърли към чудовището. При удара се разнесе звук на строшено стъкло, както и такъв, който не се поддаваше на описание. Гръмовен рев, огнен пукот, фучене, ръмжене, вой, експлозии — всичко това се смеси в оглушителна какофония. Съпроводено бе от подобаваща гледка. Лъчи с червено, синьо и оранжево сияние затанцуваха през облаци от огън, дим и отломки, влели се в могъщия вятър. Силата на взрива разпра половин дузина плащове и опърли дузина други.
Дезмър бе отхвърлен надалеч. Миранда се просна на земята, Мин приклекнала пред нея. Резкият повей на експлозията за миг надмина вихъра, който и без това вече бушуваше из полето. През присвитите си очи девойката се надяваше да види плащовете разхвърляни надалеч от силата на взрива. Наместо това зърна чифт крака, черни като силует и увенчани с три зловещи нокътя, впити в ледената твърд. Простирайки се нагоре към наметалото, крайниците се стопяваха в нищото, точно както ставаше и с ноктестите ръце, когато създанията атакуваха. Вкопчени по такъв начин, ужасните същества успяха да останат по местата си.
Мечът на Лейн отново и отново се сблъскваше с алебардата на жената. Тя трябваше да е мъртва, а наместо това съумяваше да се противопоставя със сила и бързина, които по нищо не отстъпваха на неговите. С напредването на битката жената се усмихна, сякаш оценяваше умението на опонента си. Уви, неравнопоставеността между оръжията бе в нейна полза. Всеки път, когато Лейн се опиташе да се приближи, за да нанесе удар, жената преминаваше в настъпление, държейки малтропа на разстояние. Вероятността да досегнат погрешка повелителката си намаляваше и плащовете се окуражаваха да нанесат няколко удара. Мастиленочерни крайници се материализираха, замахваха и отново изчезваха. По дрехите на Лейн вече личаха резки, през които прозираше оранжева козина и червена кръв. Пред него бе жената, отзад бе драгойлът, а плащовете ги бяха наобиколили. Нямаше голям шанс да избяга.
Облакът от експлозията на Дезмър най-накрая се разнесе, разкривайки кратер, който бе замръзнал, овъглен, разтопен, вкаменен и раздробен. От звяра бяха останали няколко каменни къса и локва от същата лепкава, черна субстанция, която Миранда бе открила в онова поле, откъдето бе започнало всичко.