Започнаха да се появяват огнени езици, ставайки все по-дълги, треперещи в посоката на вятъра, сякаш самият вихър биваше подпален. Скоро стана ясно, че се случваше именно това. След секунди цялото поле бе обгърнато в огнен ад. Ревът на пламъците се сля с писъците на дузините плащове. Горещината дори отвъд прикритието на стената бе задушаваща. Втурналият се да подхранва пламъците въздух летеше със същата сила като предишните вихрушки. Дърветата в далечината се приведоха — толкова силно бе засмукването. Огненият вихър вилня почти минута, преди пламъците да се съберат в една колона, скулптирайки удължена фигура, излъчваща ослепително сияние.
Миранда присви очи. В центъра на сиянието едва се забелязваше формата на жена. За втори път девойката виждаше това създание.
— Другата Избрана — възхитено прошепна момичето.
* * *
Чиракът грабна перо и трескаво започна да пише. Стилусът се отрони от пръстите на Дийкън. Разбра казаното. Дори и сега думите продължаваха да отекват, почти недоловими за Карр, но съвсем ясни в съзнанието на младежа. Беше заповед. Беше насочена към него. Такова нещо бе невъзможно, невъобразимо! Черупката не говореше на никого. Ако изобщо заговореше, то бе насочено към _всички_. Бе попитал какво да стори — и бе получил отговор.
Гласовете не замлъкнаха в продължение на още минута, но дори и тогава последните думи на Черупката бяха онези, които Дийкън се бе напрягал да чуе.
Пътят се променя. Иди, където отвежда.
* * *
Огнената форма висеше в небето, оглеждайки щетите. Ивици земя, скрити под снега с десетилетия, сега димяха. Кипяха локви, допреди секунди представлявали сняг. Драгойлът, макар и в по-лошо състояние, все още бе жив. Жената, вдигнала алебардата високо, също бе оцеляла, както и три стоящи наблизо плаща, възползвали се от защитата на оръжието й.
Виждайки, че работата й още не е приключена, мистериозната огнена спасителка полетя към жената. Завъртайки умело алебардата си, врагът нанесе удар с кристала в острието. Избраната бе отхвърлена назад. Яркостта на пламъците намаля значително и за миг изчезна напълно, преди отново да се появи. Сиянието постепенно угасна и формата се отпусна на земята. Огънят бе заменен от чиста като кристал вода. Чертите останаха същите. Съдържанието на кипящите локви се вливаше в снагата й, когато ги прекоси.
— Миранда е по-добра примамка от очакваното. Още един от Избраните. Бързо, хванете и нея! — с тих и хрипкав глас нареди жената. Изглежда смъртта, която бе измамила, се готвеше да я отнесе за постоянно.
Плащовете се подчиниха, носейки се заплашително над димящата твърд. Водната жена се разля в локвата под себе си, заприличвайки изцяло на околните вирчета. Наметалата се приближиха, предвидливо спирайки на известно разстояние. Но не бе достатъчно предвидливо. Водни пипала изникнаха и напоиха създанията от плат. Един рязък, леден повей на вятъра ги замрази. Водната форма се издигна отново, кръстосала ръце с лек намек на задоволство върху лицето си. Самодоволството й изчезна, когато лапата на възстановилия се драгойл се стовари отгоре й. Струи плиснаха навсякъде, за миг изглеждаше, че тази простовата маневра е предизвикала поражението на странното същество.
При по-внимателен оглед се оказа, че водата потъва в земята неимоверно бързо. Твърдта започна да се тресе, разцепвайки се, за да даде път на камениста вариация. Пръстите не изглеждаха толкова човешки, завършвайки със заплашителни нокти. Мощен удар от заблуждаващо тежката ръка привлече вниманието на драгойла. Последваха още десетина удара, далеч по-бързи, отколкото бе допустимо за създание от камък. Разшириха се стари белези, зейнаха нови, бликна гъста черна кръв и накрая отслабеното чудовище рухна в безжизнена грамада отломки.
Каменната форма премести студения си, проницателен поглед върху жената, застанала върху единственото неразтопено парче в полето. Живата статуя се отправи към нея, като грациозните й стъпки потъваха няколко инча в земята. Жената се отпусна на колене, държейки се за алебардата с едната си ръка — вероятно единствено оръжието не й позволяваше да рухне. Изцъклените й очи се обърнаха към земята. Заговори с немощен шепот, раздиран от хъхрене.
— Глупави… — хриптене — безполезни… — хриптене — създания — хриптене. — Трябва… — хриптене — да си поговоря надълго… — хриптене — с Димънт — успя да промърмори тя, преди да се строполи на земята във вцепенение, което отдавна трябваше да е настъпило.
Каменната форма посегна към алебардата, която отново бе забита в земята. Лицето й се намръщи и тя нанесе силен удар по оръжието с опакото на ръката си. То отлетя на значително разстояние, стоварвайки се отвъд обгорения регион и потъвайки под заледения сняг.