С напредването на дните и постепенното намаляване на откраднатите дажби, Миранда започна да се чуди какво си бе мислила. Не можеше да влезе в някое селище заедно с Мин, а дракончето в никакъв случай нямаше да я изостави. Можеше да преживява със споделения улов на Мин, но рано или късно щеше да се нуждае от по-топли дрехи. Дори и ако убеди спътничката си да я чака, докато девойката влезе в някой град, не разполагаше с пари, за да си купи необходимото, нямаше и как да си ги набави. Спомни си думите на Лейн. Бе казал, че тя е създание на градовете и пътищата, а себе си бе описал като обитател на горите, планините и полята. Сега и тя самата не се вписваше в света на хората. И още по-добре. Щом по тези места можеше да бъде намерен Лейн, там щеше да бъде и тя.
Почти седмица пътуване на юг я накара да свикне със звуците на гората, които вече не й правеха впечатление по време на сън, макар при снеговалеж да й липсваше качулката. Всяка утрин проверяваше със заклинанието местонахождението на Лейн. Знаеше, че той пътува нощем, а тя крачеше през деня. Така поне малтропът нямаше да се движи, докато тя прави магията. Ставаше по-лесно. Доближаваше се до него. През последните няколко дни бе вървяла почти право на юг. Вероятно Лейн се придвижваше по границата на горите, за да остане незабелязан. Но днешното призоваване на магията показа, че той се намира на запад от нея, пътувайки през открити поля.
Плъзвайки поглед през равнините, в далечината Миранда видя да се мержелее рехаво залесена територия. Намираше се почти на половината път между нея и края на Рейвънууд, обширната западна гора, видима в полите на планината. Окаченият зъб я насочи към дърветата, шумолящи под неспирния вятър. Девойката пое в тази посока, внимателно оглеждайки се за евентуални очевидци. Веднъж да се зарадва, че равнините на севера бяха почти изоставени. Забърза през полето с цялата си налична скорост. И същевременно се чудеше на липсата на пътища. Наблизо имаше поне пет градчета, а най-близкият път се отправяше далеч на запад и заобикаляше полето, за да достигне поселищата. Един друм през това поле щеше да скъси пътуването наполовина.
Нещо тормозеше Мин. Бавно усилващият се вятър донасяше миризмата на Лейн или нещо друго и това я правеше неспокойна. Когато достигнаха дърветата, Миранда зърна неколцина дребни създания да притичват по земята. Внезапно Мин застина: Миранда понечи да я запита какво не е наред, но гласът й застина в гърлото, когато осъзна причината за тревогата на приятелката си. Не просто неколцина дребни създания. Зад тях имаше десетки, може би стотици. Всяко бе с големината и издълженото телце на невестулка, но очите им липсваха, заменени с малки вдлъбнатини. Имаха шест лапи, всяка от които завършваше с триада къси и яки нокти. Имаше купища от тях, душещи бясно земята около стъпките й.
Двете бяха заобиколени от създанията, а от пръснатите наоколо дупки продължаваха да извират и още. Подушваха въздуха, след което редица подир редица остри зъбки биваха оголени гневно. Не им допадаше миризмата на нашествениците. Приближаваха едно по едно. Мин се опита да ги прогони, но те се отдръпваха от нея, държейки се непосредствено извън досега й. След няколко мига двете с Миранда бяха обградени. Тръпки на ужас пробягаха по гърба на девойката, докато подготвяше жезъла си. Прецени, че огнена магия щеше да ги отблъсне, но й трябваше поне минута, за да създаде достатъчно, да не говорим, че страхът в ума й щеше допълнително да забави процеса.
— Огън, Мин! — викна тя.
Мин се опита да изпълни заръката, но някак безоките същества бяха в състояние да избягат от пламъците. Само малка част от тях бяха поопърлени. Вече се тълпяха около краката на Миранда. Без достатъчно бързи или безопасни заклинания, с които да ги прогони, девойката се принуди да използва жезъла си, поваляйки няколко настрана. Тъкмо първото създание впиваше острите си зъби в крака й, когато се разнесе оглушително изсвирване. Дребните същества се пръснаха. Миг по-късно одеялото около раменете на младата жена бе отскубнато от гърба й. Обръщайки се бързо да погледне виновника, очите й попаднаха върху Лейн, облечен в черната ентуелска туника, държащ бялото си наметало в едната ръка, а в другата кафявото одеяло на Миранда.
— Ти! — провикна се яростно девойката.
Мин радостно заскача около него.
— Вдигни я — нареди малтропът.
Преди Миранда да се възпротиви, Мин послушно скочи в обятията й. Лейн уви наметалото си около раменете на момичето и хвърли одеялото сред купищата създания, които тъкмо бяха започнали да се приближават. Грубият плат още не се бе приземил напълно, а съществата вече го раздираха.